— Не чувам какво ми говориш, Рей.
— Това е удар на шибаната триада. Не можеш да разследваш случая. Ще бъде адски тежко. Нужно е да намериш общ език с азиатците. Ще ти правят номера и ще мълчат. Никой няма да ти каже нищо.
— Цветът на кожата ми ли е причината, Рей, или полът? — гневно попита тя и втренчено го изгледа. И двамата знаеха, че причините са точно тези, но новите указания на полицейското управление не позволяваха никому да споменава това. Дори навръх китайската Нова година.
— Аз имам предимство — продължи Таниша. — Вече започнах разследването. Аз съм квалифициран и опитен детектив и ако се опиташ да ми вземеш случая, ще заведа дело за расова дискриминация срещу теб и отдела.
Рей я погледна. Искаше му се да не бе изпивал последните две чаши. Още беше пиян и не беше в състояние да води такъв разговор.
— Ще говорим утре сутринта — каза той и тръгна към вратата, опитвайки се да спечели време.
— Няма какво да говорим, Рей. Случаят е мой. Присъствах на аутопсията. Огледах мястото на престъплението. Вече съм започнала. Няма да се откажа.
Той излезе, без да каже нищо.
Разбира се, Таниша знаеше, че няма да е толкова лесно. Освен това случаят щеше да бъде широко отразен в медиите. От управлението, особено от канцеларията на съдебния лекар, изтичаше информация. Всяка телевизионна станция в града би платила неколкостотин долара за историята с плъха. Това вероятно щеше да бъде водещата новина сутринта.
След като доктор Диксън изми и фотографира плъха, Таниша отиде в хранилището за доказателства и заведе гризача под номер 235–98. Анджи беше двеста трийсет и петата жертва на убийство в Лос Анджелис през първите два месеца на 1998 година. Градът бележеше стремителен възход в това отношение. Тя не остави плъха в хранилището. Подписа се и го занесе вкъщи в кутията от новите си обувки. Сложи плъха в хладилника. Какви неща само правеше заради работата си! После се върна в отдела, за да довърши доклада.
Плъхът в хладилника беше различен от всички останали, които бе виждала. Имаше отпусната, неокосмена кожа, къси, но силни лапи и тяло с цилиндрична форма. Доктор Диксън каза, че е мъжки, и го измери — трийсет сантиметра от главата до опашката. Тежеше килограм и седемстотин грама. На сутринта Таниша щеше да го занесе на ветеринарен лекар и да разбере всичко за гризача. Като дете тя познаваше добре плъховете, защото бе израснала с тези противни зверчета. Смяташе, че този плъх не е роден в Америка, тъй като не бе виждала подобен на него.
Щеше да разбере откъде е дошъл и дали е купен от магазин за домашни любимци. Издирването вероятно щеше да бъде дълго и изтощително, но всички разследвания на убийства бяха такива. Преподавателят й в академията бе казал, че полицейската работа е като пилотирането на самолет — безкрайни часове на скучен, безинтересен, непосилен труд, разнообразявани от няколко секунди смразяващ кръвта страх. Тя беше свикнала с непосилния труд, но се надяваше, че няма да изпита смразяващия кръвта страх.
Докато доктор Диксън изваждаше неокосмения плъх от утробата на Анджи Уонг, Уилър Касиди носеше багажа на снаха си. Докара куфара до ягуара си и го сложи в багажника. Лиз и Холис явно бяха решили да не разговарят с него. Опита се да утеши дванайсетгодишния си племенник, но Лиз го сряза:
— Той наистина не иска да говори точно сега — заяви тя, насочвайки гнева и мъката си към Уилър, сякаш Прескот не му беше брат и сякаш той не го обичаше.
Двамата със снаха си така и не намериха общ език. Всичко в него я дразнеше. Тя предпочиташе напористи мъже, издигащи се по обществената стълбица, победители, които виждаха бъдещето си в километричните камъни на постиженията — нова къща в Бел Еър или членство в Организацията на младите президенти. Трябваше да си под четирийсет години и да си президент на фирма с най-малко сто служители, за да членуваш там. Съпругът й отговаряше на изискванията и… миналата Коледа Лиз бе натрила носа на Уилър. Всички се бяха събрали на Бъдни вечер около масата в къщата на Уингейт и приятната топлина на алкохола ги сгряваше.
— Животът не е само голф, чужди жени и глупави шеги — рече Лиз, превръщайки празничното му настроение в смразяващ хлад. — Откровено казано, Уилър, едно е да пръскаш с бира хората на стадиона, когато си на деветнайсет, но съвсем друго е да го правиш, когато си на трийсет и седем.
Разбира се, тогава той още не беше навършил трийсет и седем, но Лиз постигна своето. Уилър седеше на двестагодишния стол с висока облегалка в стил кралица Ана до дългата елегантна маса на майка си и се чувстваше жалък. Погледна лелите, чичовците и племенниците си — всички до един истински Касиди. Никой не каза нищо. Прескот и майка му не го защитиха. Катрин само побутна с вилицата мидите по флорентински в чинията пред себе си. Уилър бе принуден да изтърпи критиката на снаха си.