Скоти, който яздел стремглаво и успоредно със стария парен локомотив, трябвало да мине пред влака и да прескочи линията — иначе щял да се блъсне в оградата с бодлива тел или пък да прелети шест-седем метра, докато падне в реката. Той обикновено префучавал на косъм от влака и както казваха машинистът Дж. Т. Краймиън и огнярят Анди Андерсън, всеки път, когато го правел, ги обливала студена пот, тъй като локомотивът и Скоти се разминавали на милиметри. Но в случая, за който става дума, влакът вървял с двадесет и пет вместо с обичайните си двадесет мили в час и станало ясно, че Скоти няма да успее.
Дж. Т. се навел от кабината, размахал един омазнен парцал и извикал ядосано:
— Няма да успееш, Скоти! Карам много бързо!
Скоти накарал галопиращото пони да рипне с четири копита. После понавел глава, поотпуснал лакти и на Таф не му било нужно повече. Но макар и да летял стремглаво, с приведени уши и развята грива, било ясно, че няма да успеят.
— Натисни спирачката! — извикал Анди на Дж. Т.
— Много е късно. Завиваме.
Локомотивът навлязъл в завоя, а Скоти и Таф захвърчали към оградата с бодлива тел и реката.
— Ще се блъсне в оградата!
— Няма да се блъсне. Ще падне в реката.
Но ето че се оказало по-сложно. Таф забил копита в сухата, спечена земя и изведнъж се заковал на място. Момчето хвръкнало над главата на понито, прелетяло шест-седем метра и паднало в реката със силен плясък.
Дж. Т. и Анди се подали от кабината и останали извърнати назад, докато Скоти изплувал над водата. Видели го, че плува към брега, но после го изгубили от поглед. Били така вбесени от случилото се, че не могли да го отминат току-така. Докладвали на началник гарата в Сейнт Хелън, а той съобщил в полицията. Полицейският сержант Джо Колинз отишъл в училището и директорът извикал Скоти. Мъмрили го, карали му се и го наказали с четири удара с кожен ремък по лявата ръка, след което го пуснали да си върви.
Всички знаехме как боли от този кожен ремък — и морално, и физически. Скоти обаче не се трогваше от наказанията. Или по-скоро не се издаваше. Той беше с много суров дух, не беше лекомислен като останалите нас и винаги се въздържаше да показва чувствата си, като никога не разговаряше за тях. В случая Скоти беше много ядосан на Таф.
— Никога не се приближава до вода — оплака се той. — Страхува се и от капчица вода. Миналата година, когато къщата ни се наводни, остана върху купчинка пръст до конюшнята и не можахме да го мръднем оттам. Не искаше да мине дори над канавката. От вода и от игуани — ето от какво се страхува. Но най-вече от вода. Ще умре, ама няма да скочи в реката. По-скоро ще ме хвърли от гърба си. Но пък иначе — добави Скоти, като сви по навик смутено рамене — си го бива за всичко!
А такъв беше и самият Скоти.
Мисля, че ако вникнем в същността на тази надпревара с влака, ще получим една по-подробна представа за Скоти. Той винаги се противопоставяше мълчаливо и скрито, а често и дръзко срещу непоклатимите нрави на града. Или срещу всичко в този град, което го предупреждаваше, че „не трябва“. Той не дразнеше непрекъснато целия град, но пък почти непрекъснато дразнеше една определена част от жителите му. Това очевидно имаше някаква връзка с бедния живот, който водеше с родителите си.
Родителите на Скоти бяха като самия него — поне в едно отношение. Те се бяха оградили с такава самозащитна стена, че с тях беше много трудно да се общува, но ако човек проникнеше зад тази преграда, веднага си обясняваше защо са такива. В началото на двадесетте години Ангъс Пири и жена му (никога не разбрахме името й) бяха пристигнали в Сейнт Хелън от мрачните коптори на Глазгоу. И двамата бяха израснали в мръсните дупки на Клайдбанк, там, където не расте трева, няма дървета, земя и цветя, нито пък къс истинско синьо небе. До Австралия ги „превозила“ (друга дума не подхожда) една от организациите, които помагаха на британските емигранти да заменят британската си мизерия с австралийска. Организацията се наричаше „Големия и малкия съсед“ и уреждаше пътуването на хора, твърде бедни сами да си го уредят. Проблемът беше, че едва ли не единственото нещо, което Австралия можеше да им предложи, бе селскостопанска работа и „малките съседи“ от копторите на Англия, Шотландия и Уелс бяха често настанявани от „големите си съседи“ по австралийските ферми — нищо, че никога през живота си не бяха виждали ферма. Нещо повече — често ги заселваха на такива бедни и неплодородни земи, където е невъзможно да се отгледа и коте.