Благодарение на тази дейност Ангъс и мисис Пири бяха настанени на пет мили от града, на парче земя в низината, продадена на организацията „Голям съсед“ точно за такива бедни и невежи емигранти. През лятото почвата беше като камък, а през зимата — кална, наситена на сол, мочурлива и почти неизползваема. Така че за човек, който не разбира (и то не разбира съвсем нищичко) от садене и растенивъдство, нито пък от слънчева, светлина, ветрове, пясъчни бури, наводнения, добитък и коне, това бе равносилно да караш дете да управлява сложен самолет, какъвто вижда за пръв път.
И все пак този дребничък, гладен шотландец успя да управлява самолета и кой знае как, но оцеля заедно със слабичката си светлоока мълчалива женица. Всички ги съжаляваха, макар че те не предразполагаха към съжаление, нито пък понасяха някой да ги съжалява открито. Но така или иначе, винаги ги наричаха „клетите Пири“. С течение на годините Ангъс Пири ставаше все по-дребничък и упорит, все по-мрачен и измъчен. Колкото повече се бореше със солта, калта и лошото време, за да получи мляко от четирите си дойни крави и люцерна от солената си земя, толкова по-мълчалив и необщителен ставаше.
Мама ми беше казала, че когато Скоти се родил, никой в града не узнал за това, и то месеци наред, докато най-накрая полицията обвинила Ангъс, че не е регистрирал в двумесечен срок раждането на детето си. Баща ми, един от градските адвокати, отървал Ангъс благодарение на някаква тънкост в закона, която гласяла, че в по-отдалечените райони този срок може да бъде удължен при смекчаващи вината обстоятелства. А баща ми — англичанин в този честолюбив австралийски град — намерил много смекчаващи вината обстоятелства в живота на мълчаливия, затворен шотландец. Да напусне фермата за цял ден, за да регистрира в града раждането на сина си, и то точно в този сезон, би било невъзможно! Баща ми разпалено защитил Ангъс в съда, като описал всекидневния му труд от четири сутринта до десет вечерта върху това парче от сол и кал, на което го беше насадил някой австралиец. Ако не признаели това за смекчаващи вината обстоятелства, баща ми се заканил да проучи на какво основание е дадена на Ангъс Пири тази неплодородна солена земя. Съдията — бивш адвокат и самият търговец на земи — се постарал да умиротвори баща ми и набързо оттеглил обвиненията срещу Ангъс.
Та това било официалното съобщение за раждането на Скоти. Никой в града не го бил виждал, докато не станал на около четири години. Но ето че в един ясен летен ден мисис Пири пристигнала пешком в Сейнт Хелън с мъжа и сина си (една миля от фермата до пътя и четири по него).
Никой не разбрал защо били дошли в града. Може би са имали някакъв семеен празник. На мистър Пири му се налагаше да прескача до града — до магазина за зърнени и хранителни продукти или до фабриката за масло, но мисис Пири почти не се показваше. Събота бе пазарният ден на околността и в града беше пълно с фермерски камиони, двуколки и коли; беше пълно и с шестваща градска и селска младеж — момчета и момичета, които се разхождаха нагоре-надолу по многолюдната главна улица и движението не спираше чак до девет вечерта. Та в онзи ден Ангъс Пири отишъл някъде да си върши работата и оставил мисис Пири и Скоти да се разхождат по главната улица. Стигнали чак до края й, като се заглеждали във всяка витрина дори и във витрината на ресторант „Перагън“. След това седнали под пиперовите дръвчета на една от пейките покрай тротоара и зачакали.
А какво ли?
Може би да ги поздравят? Или да се заприказват с някой съсед? Мисис Пири нямаше близки съседи освен китайските градинари. Седяла неподвижно на пейката — дребничка, със слаби ръце и светли шотландски очи, очи на човек, израсъл в града. Била вторачила поглед право пред себе си, сякаш си спомнила за някоя мрачна калдъръмена улица, завинаги загубена зад мъгливи езера и долини, пушеци и сажди.
Скоти обаче бе друг. Той моментално привличаше погледите. Не приличаше на баща си, който беше черноок и слаб, нито на майка си, чието лице бе бледо, луничаво, повехнало, благочестиво и умислено. Може би Скоти бе добро съчетание от двамата, но такова, каквото отдалечаваше сходството му и с единия, и е другия. Очите му бяха ясни, дръзки, изпитателни и сини, смешен кичур червеникава коса стърчеше между доста щръкналите му розови уши. Скоти оглеждаше неспокойно и мълчаливо всеки човек, сякаш се опитваше да отсъди дали е от едните, или от другите. Кои бяха едните и кои другите? Трудно можеше да се каже. Скоти винаги тихичко групираше хората и дори тогава, на пейката, едва четиригодишен, той разделяше безмълвно града на две.