— В съда ли, мис Хилдебранд?
— Да, именно в съда.
Бях смаян. Мисълта за това непрекъснато изчервяващо се момиче, изправено пред съда, център на всеобщо внимание, бе така невероятна, че ме накара да се замисля за необичайното вълнение, което бе предизвикало обвинението срещу Скоти.
— Не бих позволила да се отнесат несправедливо към него — каза мис Хилдебранд. — Предай на баща си, че съм възхитена от него.
— А какво мислите, че щеше да се случи със Скоти, ако не го беше защитавал татко?
Този въпрос беше истинска загадка за мен Чак след време сам намерих отговора му.
— Страх ме е да си помисля — каза тя. Леките й ситни стъпки сякаш акомпанираха на думите й — Щяха да претупат делото набързо и да му наложат някакво наказание, докато не предаде понито. Аз, Кит съм сигурна, че това е неговото пони. Не може да е на Джоузи Еър. Просто не мога да повярвам, че е нейното.
XII.
Докато стигнем до училището, ми стана ясно, че мис Хилдебранд няма да ме издаде. Но пък ме накара да напиша сто пъти: „Да уважаваме хората, които се борят за всеобща справедливост!“. Приех го като комплимент към баща ми и към самата мис Хилдебранд и решимостта й да защити Скоти. А и чувството й за дълг и справедливост бе удовлетворено — нали все някак трябваше да ме накаже след като не ме издаде на директора… Оттогава нататък започнах да уважавам още повече нашата „градска учителка“, нашето „птиче“.
Вървях до слабичкото й рамо чак до класната стая. Беше междучасие и учителят още не беше дошъл. Съобщих пред класа, че обвинението срещу Скоти е оттеглено. Половината клас завика одобрително, само тук-там се дочуха подсвирквания. Захвана се разгорещен спор, докато едно от момичетата — Джил Адамс — ме попита:
— А разбрахте ли дали понито е у Скоти?
— У него е, да — отговорих аз и им разказах как татко е уведомил съда.
Отново последваха вълни от одобрение и от възмущение. А след като им казах, че съдът ще реши дали понито е Таф или Бо, започна истинска караница. Как може съдът да разреши такъв въпрос?!
— Баща ти не можа ли да измисли нещо по-добро? — изказа недоволството си един от съучениците ми.
— Че какво можеше да измисли? — възмутих се аз. — Скоти не може да крие понито цял живот! Така или иначе щяха да го намерят и да му го вземат.
— Те трябва да го намерят и да го върнат на Джоузи Еър — обади се Пийни Пайпър, която бе може би най-добрата ни изпълнителка на шотландски танци. — Всички знаем, че Скоти е преплувал реката и е откраднал понито.
— Аз все още не мога да разбера как ще установи съдът чие е понито — упорстваше Джил Адамс. — Всичките понита на Еър са еднакви.
Трябваше да призная, че и аз не виждах как биха могли да го установят.
— В такъв случай отново ще го върнат на Джоузи Еър — каза Боб Снийд, нашият попрегърбен, дългокрак песимист. — В никакъв случай няма да го дадат на Скоти.
Забелязахме, че учителят ни по английски, мистър Кенън, стоеше на вратата и слушаше. Започнахме да сядаме на местата си, а той се отправи към катедрата.
— Ти беше ли днес в съда, Куейл? — попита той.
— Да, сър.
— А директорът знае ли?
— Не, сър. Мис Хилдебранд ме видя и ми даде да напиша сто пъти едно изречение.
— Какво ти даде?
— Каза ми да напиша: „Да уважаваме хората, които се борят за всеобща справедливост!“.
— Аз Пък ще ти дам нещо друго. Ще напишеш петдесет пъти: „Не трябва да се опълчвам срещу закона, дори когато ми се струва несправедлив“.
Това ми беше втората изненада за деня. Всички обичахме мистър Кенън, защото беше добър футболист — бърз и точен. Но нямаше съмнение, че той беше на другата страна, срещу татко и Скоти. Ето че в един ден промених мнението си за двама души…
С идването на Скоти в училище всичко започна отначало. Двадесетина от нас го заобиколиха по време на обедната почивка близо до стария пън в двора. Сега вече можехме направо да го попитаме къде е скрил понито, кога ще го предаде, как е познал, че то е Таф. И най-важното от всичко — какъв таен знак ще му сложи, за да е сигурен, че сержант Колинз и Елисън Еър няма да го сменят с друго. Някои го съветваха да боядиса ушите му сини отвътре, други — да го бележи с катран под опашката, а трети го караха да забие една монетка на копитото му.
— Няма нужда да го бележа с каквото и да е — заяви Скоти. — Аз си го познавам всякак!
— Да, но ще трябва да му сложиш някакъв знак — само ние ще знаем за него — каза Джек Сингълтън. Джек беше нашият киноман — носеше очила с голям диоптър, а единият му палец беше крив. — Защо не го дамгосаш с нагорещена ютия?
— Ами! Те ще забележат и ще дамгосат по същия начин някое друго пони — обади се Боб песимистът.