— Жал ми е и за двете деца — каза мама. Имаше предвид Скоти и Джоузи. — Чакането ще е мъчително за тях. Нали и двете смятат, че понито е тяхно. Пък и са така привързани към него…
— На мен пък ми е мъчно за Джоузи Еър — обади се Джийни. Виждах, че е пообъркана — тя си знаеше, че е любимка на татко, но ето че сега беше на едната страна, а той на другата.
— Как може да ти е мъчно за Джоузи Еър?! — Възмутено каза Том. — Тя има стотици понита!
— Но тя си иска Бо и Бо си е неин!
— Да, ама иска да вземе Таф!
— Стига вече! — строго каза татко. — Спорете, но навън, не в къщи и не по време на вечеря! Освен това съвсем безсмислено е да се спори, тъй като никой от вас няма доказателства чие е понито, не е ли така?
— Е, да, но… — започна Том.
— Хайде стига! — нареди татко.
Почувствах, че сега е моментът.
— А как ще докажеш, че това е понито на Скоти? — попитах аз.
Татко ме погледна и откъсна скрито сплетено възелче от гъстата посивяла коса над дясното си ухо.
— Все още не знам — каза той. — Но ако това е понито на малкия Пири, то сигурно вътрешната логика ще се прояви отнякъде.
Знаех какво иска да каже татко с тази „вътрешна логика“. Той твърдо вярваше, че истината си има своя собствена сила, която не може да бъде измерена, нито пък сломена и която винаги се проявява, щом я атакуват от всички посоки. „Истината ще излезе наяве“, казваше татко. Той всъщност беше почитател на епископ Бъркли — известния английски философ от осемнайсети век, който вярвал, че всички човешки деяния са дело на самия човек, но че в основата на всичко е бог. Всичко си имаше „вътрешна логика“. И макар татко да вярваше в това, аз знаех, че той стига до истината в съдебните дела чрез задълбочен труд, професионална вещина и внимателно проучване на случая.
Как да кажа на Скоти, че чрез „вътрешна логика“ татко възнамерява да докаже, че понито е Таф!
На следващата сутрин половин час преди училище с Том бяхме пред полицейския обор, за да видим Скоти с понито. Какво беше учудването ни, като видяхме, че още двадесетина души бяха дошли да видят понито! Там бяха и Елисън Еър с Джоузи. Скоти пристигна, яздейки понито. Сякаш и двамата се бяха крили из шубраци и трънаци и идваха някъде отдалеч. Понито беше цялото в бодили — по хълбоците, краката и дългите косми над копитата му имаше полепнала кал, гривата и опашката му се бяха сплели като на диво пони. Отгоре на всичко то и накуцваше, сякаш за да сподели обидата, огорчението и окаяния вид на самия Скоти.
— Това е Бо! — извика Джоузи Еър. — Да, Бо е! — повтори тя.
Джоузи седеше в един от половинтонните камиони на баща си близо до вратата, изправена както винаги, елегантно облечена в бричове и блузка, със самоуверен вид и вирнати опашчици. Беше настоявала да я вземат. Блу разказа в кръчмата в събота, че когато майка й забранила да отиде, Джоузи плакала и се блъскала с количката си в стената.
— Само ще се разстроиш — рекла майка й.
— Но аз съм вече разстроена — отговорила й Джоузи с неоспорима логика.
Най-накрая родителите й се съгласили. Тя не се показа извън камиона — не би показала краката си пред хората. А не бяха взели количката й. Скоти не я погледна, докато минаваше през отворената решетъчна врата. В обора имаше още два коня — стар неопитомен кон и болно жребче с възпалени очи. Животните бяха отделени, така че понито си имаше свое ъгълче в обора. Босоногият Скоти се свлече от гърба на понито, сякаш смъкваше собствената си кожа, и по същия начин свали и юздата му. А го бях виждал хиляди пъти да върши това само с едно-единствено мигновено движение…
— Чакай — изведнъж се обади татко. Той беше вътре в обора, а сержант Колинз затваряше вратата. Татко не само че не разбираше от коне, но и винаги ги приближаваше много предпазливо. — Дръж го още малко — нареди той на Скот.
Скоти хвана понито за гривата, а Елисън Еър, който беше скочил от камиона и се беше запътил към понито, спря, тъй като видя, че татко вдига ръката си.
— Нека първо го погледне мистър Крисп3, моля — каза татко на Елисън Еър.
„Криспи“ беше стар търговец на добитък и живееше сам в къща, чиято задна стена изцяло беше направена от газени тенекии. Всъщност трябваше да го наричаме „Стифи4“, тъй като беше полусхванат, болен от артрит старец, но на времето си бе известен познавач на коне. Сега следеше да не би добитъкът, който се навърташе покрай строящата се железопътна линия, да тръгне накъдето не трябва.
Когато Криспи доближи понито, ушите му полегнаха назад и то отметна глава. Скоти стоеше почти на пръсти и го стискаше за гривата. Позата беше характерна за Таф. И все пак понито позволи на Криспи да го държи и да му повтаря тихо: „Е, миличък, спокойно, спокойно…“ А Таф никога не би стоял спокойно в близост с чужд човек.