— Вдигни му предния крак — каза Криспи на Скоти. — Аз ще го държа.
Скоти се наведе и вдигна болния крак, а Криспи го хвана много внимателно и погледна копитото.
— Напукало се е — каза той на татко. — Дори кракът е наранен.
— Сериозно ли е?
— Не, ще се оправи, като му сложим малко мехлем.
Но не кракът бе важен в случая. Криспи отвори устата на понито и внимателно огледа зъбите му. Понито не се възпротиви, което не беше присъщо за поведението на Таф — но пък нали всички животни би трябвало да кротуват, когато ги оглежда специалист. И ветеринарните лекари действат по този начин.
— Готово — каза след малко Криспи.
— Свършихте ли? — попита го татко.
— Да — отговори Криспи, а аз установих, че застанеше ли в близост с някоя конска глава, на лицето му се появяваше онова тъжно, замислено и озадачено изражение, типично за конете, сякаш придобито от дългото общуване с тях.
— Мистър Крисп е моят консултант — обърна се татко към Елисън Еър. — Отсега нататък той би познал това пони където и да го види, така че и вие, и аз имаме гаранция срещу чужда намеса.
— Да не би да искате да кажете… — избухна Елисън Еър.
— Нищо не искам да кажа, мистър Еър. Но в града има доста хора, които проявяват небивал интерес към този случай. И ние съвсем не можем да ги контролираме. Огледайте се около себе си!
— Ясно — отсече Елисън Еър. — Ще може ли да се приближа до понито, мистър Куейл? — саркастично попита той.
— Разбира се — каза татко. — Пусни го, Скоти!
Щом почувства, че не го държат за гривата, понито хукна презглава. Елисън Еър се смути, но Джоузи му извика от камиона:
— Не се приближавай толкова близо до муцуната му. Той не обича.
Елисън и Блу, който слезе от камиона, започнаха да приближават понито в гръб, а то се спря — значи Джоузи бе права.
Стигнаха до рамото му и го потупаха, но въпреки че понито кротуваше, личеше си, че то разбира, че нещо става… Преди да реагира, Блу провря оглавник през муцуната му. Не бях забелязал оглавника в ръката на Блу — вероятно го беше скрил заради понито. Оглавникът беше направен само от бяло въже, юзда нямаше. Още с нахлузването му Скоти, който стоеше до нас, се нахвърли срещу Блу. Бях се загледал в понито и не видях как подскочи Скоти. Единственият човек, който го беше наблюдавал, бе сержант Колинз. Той сграбчи Скоти почти във въздуха, тъкмо когато се беше засилил към Блу и Елисън Еър.
— Такива да ги нямаме — развика се Колинз, опитвайки се да удържи боричкащия се Скоти.
— Ще го вземат! Ще го вземат! — викаше Скоти. — Пуснете ме!
— Престани! — строго каза татко на Скоти. — Кит, кажи му, че всичко е наред.
Някои от хората крещяха на Колинз да пусне Скоти, други пък му подвикваха да арестува малкия дивак и да го прати там, където му е мястото.
— Всичко е наред, Скоти, всичко е наред — казах аз, като се приближих до него. — Няма да го вземат.
Колинз стискаше Скоти за врата.
— Откъде знаеш? — сподавено попита Скоти.
— Татко няма да им позволи — казах аз, тъй като друго не можах да измисля. Не винях Скоти, тъй като Еър, в правените си по поръчка бричове и ботуши, заедно с Блу и този камион наблизо създаваше впечатление на всемогъщ богаташ, който заграбва всичко пред себе си.
Забелязах, че Том побягна напред и сграбчи оглавника. Блу се опита да го избута настрани.
— Том — обади се татко, — ела тук!
— Не можете ли да обуздаете това момче? — попита Елисън Еър баща ми, като имаше предвид Скоти.
— Моля да извините поведението му — студено каза татко, — но той погрешно сметна, че…
— Просто искам да заведа понито при дъщеря си. Имате ли нещо против? — попита Елисън Еър.
— Разбира се, че не. Кит, отвори вратата!
Колинз пусна Скоти, аз отворих вратата, а Елисън и Блу поведоха понито, което вече нервничеше, към камиона и Джоузи. То се стресна пред камиона, но Блу го поуспокои и Джоузи успя да сложи ръце върху главата му.
Сякаш бяхме свидетели на мелодрама. Джоузи беше твърде горда, за да плаче пред хора, и въпреки че напълно владееше стиснатите си малки устни, очите и брадичката си, две неудържими сълзи се търкулнаха като перлички по загорелите й бузи.
— Бо — каза тя, — лошо животинче такова!
Погледнах Скоти. Следеше Джоузи с полузяпнала уста и широко отворени очи, чувствайки за пръв път болката от съперничеството. Струва ми се, той разбираше, че неговата мъка е и нейна мъка. А Джоузи сигурно чувстваше, че болката и нещастието им са едни и същи.
— Взимайте понито и си го карайте в къщи! — извика някой на Елисън Еър.