Беше мисис Стаут, ревностна християнка от малочислената секта, която се занимаваше усилено с благотворителна дейност и мразеше безделието.
— Ама вземете и шантавата мисис Стаут! — добави някой. Беше мисис Меди, която се обличаше и говореше като мъж, отглеждаше котки и кучета и по цял ден седеше на предната си тераса и пушеше.
Напрегнатата атмосфера се поразведри. Всички се засмяха, понито сякаш също се поуспокои. Не мисля, че то разбираше какво върши, но ми се стори, че в един миг осъзна двойната си роля и неприятностите, за които бе причина. Понито побутна Джоузи с нос — жест, типичен за всяко пони.
— Върни го обратно, Блу — рязко каза мисис Пат Еър с изискания си тон; беше разтревожена и гледаше да прекрати тази трогателна сцена. — Върни го обратно!
Блу го поведе обратно и още няколко сълзи капнаха в краката на Джоузи.
— Срамота! — възмути се някой.
Потърсих с поглед Скоти. Беше изчезнал. Татко се обърна към Том и мен и ни нареди да тръгваме за училище. Беше почти девет часът. Бяха дошли още пет-шест наши съученици и като тръгвахме, чухме как възрастните спорят, подпрени на оградата на обора. Препираха се за понито — търсеха разни особени белези, с които да докажат, че то е Таф или пък Бо. Мис Джеймз, която работеше в сладкарницата и скришом ни даваше попрестояли сметанови топки, разправяше, че е виждала понито на Скот Пири безброй пъти и че това пони е неговото.
— Абсолютно сигурна съм, че е неговото — повтаряше тя. — Абсолютно сигурна!
А Джек Дайамън, който ходеше веднъж месечно у Елисън Еър и им носеше бензин за тракторите и водни помпи, заяви, че задните крака на Джоузиновото пони били дебели, а на понито на Скоти ставали тънички към глезените.
— Я му вижте задните крака! — възмутено говореше Джек. — Дебели и прави чак до долу. Това е понито на Джоузи Еър!
Докато подтичвахме към училище, Том се възмущаваше:
— Видя ли кой дойде, а?
Кимнах утвърдително. Дормън Уокър. Не го бях видял в съда. Не от Скоти се интересуваше той. Интересуваше го понито.
— Мисли си, че ако Скоти спечели, ще вземе понито… — възнегодува Том, докато едва дишахме от тичането. — Ама ще видим!
Том беше обзет от присъщото му морално възмущение — готвеше се за втората битка, преди да е спечелена първата.
XIII.
До другата сутрин половината град се извървя да види понито в полицейския обор. А през следващите две седмици нямаше ден да не минем оттам — на отиване или на връщане от училище. Скоти пък не можеше да прекоси града, без да му подвикнат поощрително или да го подразнят със забележките си. Още преди да дойде ред на делото, аз и Том — на път към училище — можехме да определим всяка една къща, всеки срещнат човек, всяка кола, кон или двуколка (според собственика им) на чия страна са — на страната на Скоти или против него. Ако не бяхме сигурни, спорехме ли, спорехме, докато решавахме вместо него на чия страна е.
А може би основните социални противоречия играеха своята роля и предизвикваха такъв голям интерес към делото. Случиха се и куп неочаквани събития — дори Скоти беше озадачен от някои неща през последните две седмици. Мистър Уилсън, манифактуристът, му подари костюмче. Значи, той беше на страната на Скоти… Мисис Симс, жената на градския инспектор, го обвини в кражба на портокали — това означаваше, че тя бе против него. Доктор Таплоу му подвикна един ден от буика си: „Здрасти, приятелю, как си?“. Такъв поздрав никой досега не беше чувал от доктор Таплоу. И той беше за Скоти. Мисис Кътлоу, собственичката на пансиона на улица „Тред“, посъветва Том и мен да стоим настрани от сина на Пири — тя, значи, беше против Скоти.
В училище всичко беше много по-просто. В резултат на фанатичното упорство на нашата пристрастеност или може би в резултат на сантименталното ни детско съжаление към болната Джоузи или босоногия Скоти, ние бяхме или за единия, или за другия. Или завиждахме на Джоузи Еър, или я мразехме. Във всеки случай критериите ни бяха много по-обективни, отколкото на възрастните, тъй като не забравяхме и понито. Почувствахме го в деня, в който Скоти доведе понито. Скоти остана в града и цяла нощ стоя, подпрян на стената на полицейския участък. Бдеше да не би Елисън Еър да се върне и да откара понито с камиона си. Колинз го беше намерил заспал до стената. Това беше негова лична заслуга — излязъл в три часа сутринта да провери дали всичко е наред. Колинз се обадил сутринта на баща ми и му се оплакал. Татко отново ме помоли да успокоя Скоти.
— Портата на обора е заключена — заубеждавах аз Скоти на другия ден. — Никой не може да влезе.