След първото си появяване в града, на четири години, Скоти се появи отново в града чак когато баща му го остави пред училищната врата една сутрин в осем часа. Скоти беше на седем години и трябваше сам да влезе в училището и да обясни на директора кой е. Училището започваше в девет часа. Скоти седна, опря се на стълба на училищната порта и зачака, без да обръща внимание на подканванията и закачките. Когато реши, че е вече около девет часът, той влезе вътре и така започна училищният му живот.
След този ден на училище го водеше едно съседско момче, което живееше в още по-отдалечена ферма сред саваните. Биби Данси беше три месеца по-голям от Скот и двамата идваха на училище, яхнали широкия гръб на стара кобила — седяха един зад друг на раменете й, а босите им крака се поклащаха като скършени от вятър клонки. От половината дузина момчета, които идваха от отдалечените ферми на коне или с двуколки, Скот и Биби бяха най-малките и най-бедните. Бяха толкова дребнички, че успяваха да яхнат кобилата едва след като се покатереха на училищната ограда. На старата кобила не й бе останала и капчица сила и всеки ден, поклащайки крака, те пътуваха по повече от час на отиване и връщане от училище.
Подобни условия сега може би ни се струват много трудни, но тогава не се забелязваха — освен ако не станеше специално дума. За повечето хора в провинцията животът бе тежък. Всъщност в Сейнт Хелън имаше доста бедняци, въпреки че беше център на един от най-богатите на овце, пшеница и цитрусови растения райони на света. Но работеше ли човек — дори колкото да свързва двата края, — не беше чак толкова непоносимо. Никой не смяташе, а най-малко пък семейство Пири, че е абсолютно непосилно за едно осемгодишно момче да поработи час във фермата (босоного, да нацепи дърва за кухненската печка, размахвайки голямата брадва, да изчисти навеса за кравите, да измие ведрата за мляко и да напълни коритата с вода) преди осем без петнайсет, за да стигне до девет часа в училище. И да свърши същата работа вечер, когато се върне в пет и петнайсет. Обедът, който майка му слагаше в една чиста памучна торбичка, ушита от чувал за захар, бе варено яйце, две дебели филии домашен хляб, понякога домат или краставица.
Скот веднага се включи в училищните ни лудории. Когато беше на девет години, за малко не се удави, плувайки в буйната река, преди да намалеят водите й; на десет години го ухапа игуана и едва не умря — спаси го учителят Кег Кинсър, като отхапа къс месо около ухапаното място на ръката му. И нали беше от саваните, Скоти често слагаше гущери с набръчкани вратлета (страшни, но безопасни чудовища) в чекмеджетата на учителите. Редовно се биеше за честта си зад ковачницата. И тъй като никога не носеше обувки (малко от нас носеха на тази възраст), големият му пръст бе винаги разранен от спъване или ритане. Имаше си неприятности покрай закърпените кадифени панталонки, както и ризите, които майка му шиеше от разни подарени дрехи. Веднъж се появи с блуза (тогава всички носехме блузи), ушита от някакъв старинен китайски плат, явно подарен на майка му от китайските градинари, съседите им на тази солена, корава земя. Скоти я облече веднъж, но усети гордостта си накърнена и повече не я сложи.
Ето такова беше положението, докато не загина Биби Данси. Една вечер старата кобила се изплашила от игуана, опитала се да прескочи някакъв канал, паднала върху Биби и го затиснала, като си счупила предните крака. Впоследствие Биби почина, а пък кобилата се наложи да застрелят. Ето как Скоти остана без превоз и се наложи да извървява пеша петте мили до училище. А да го прави ден след ден на неговата възраст — това бе явно невъзможно. Той започна все по-често да си остава в къщи, докато най-накрая директорът реши, че трябва нещо да се направи. Налагаше се да уведоми инспекторите, а те пък — полицията.
Ангъс бе призован в съда. Този път го обвиниха в това, че не изпраща сина си на училище. Баща ми отново го спаси, заплашвайки, че ще съди управата на щата, тъй като не е осигурила обучението на Скоти в дома му — закон на щата Виктория в случаите, когато детето е възпрепятствано от специални обстоятелства да посещава училище. Ангъс отърва глобата, но това не разреши въпроса на Скоти. Тогава баща ми се обърна към организацията „Голям съсед“ и им заяви, че ще трябва да се погрижат за малкия Пири. Баща ми бе успял така да ги подплаши относно тази неплодородна ферма, че на тях не им се искаше да си имат нови разправии с него и затова се свързаха с Елисън Еър, богатият собственик на „Ривърсайд“ — овцевъдната и коневъдната ферма отвъд реката. Елисън бе прочут в отглеждането на коне и понита. Всъщност „Ривърсайд“ бе известна с двата си вида коне. По-подбрани бяха стройните, чистокръвни и породисти коне, които използваха Еър и семейството му; другите бяха диви, отглеждани за пастирите и конярите. Конете бяха известни в целия щат, тъй като Елисън ги продаваше диви или опитомени на всеки, който пожелаеше да си купи. Малкото му буйно стадо от около осемдесет-сто коня препускаше на свобода и воля в саваните покрай брега на реката. Теорията на Еър беше, че само конят, отглеждан при сурови условия, може да се справи с тежката работа, която му се полага в овцевъдна и коневъдна ферма като „Ривърсайд“.