— А кой има ключ?! — възрази ядосано той.
Сержант Колинз държеше ключа и нищо не можеше да разсее подозрението на Скоти, че сержант Колинз и Елисън Еър са замислили да откраднат понито през нощта или да го подменят с друго.
— Няма да го откраднат, Скоти — убеждавах го аз. — Не могат! Просто не могат!
Скоти не забелязваше една подробност, която аз бях забелязал: в крайна сметка Елисън Еър беше почтен човек. Скоти виждаше само надменността на Елисън Еър и убедеността му, че законът трябва да помогне несъмнено на него. Том беше на мнението на Скоти и попита татко откъде е сигурен, че Елисън Еър и Колинз няма да откраднат понито.
— Еър е богат — каза Том. — Може да прави каквото си иска!
— Не, не може — ядосано каза татко. — Богат или беден, в случая е без значение! Еър е джентълмен, а Колинз си знае задълженията — ето кое е важното. А не кой е богат и кой беден!
Татко не мразеше богатите хора, но беше разочарован от Елисън Еър, тъй като смяташе, че всеки богат е длъжен да бъде почтен, без да злоупотребява с привилегиите на богатството си. И въпреки това татко не се боеше, че Елисън Еър ще се опита да открадне понито, безпокоеше го единствено Скоти. Освен че караше Том и мен да го успокояваме, той го извика една сутрин в кантората си и му говори половин час. Всеки ден отиваше до обора, за да се увери, че понито е добре.
В резултат на всичко това Джоузи и Скоти можаха да се опознаят, а градът пък опозна Джоузи. Макар да е било мъчително за Джоузи (нали не допускаше никой да я види в количката), на другия ден след като затвориха понито баща й я бе откарал в града с пикапа си и количката отзад. Елисън спрял пред обора, свалил количката и настанил Джоузи в нея. Колинз отключил портата и Джоузи влязла в обора.
— И спокойно — предупредил я Елисън.
Сестра ми Джийни била там. Избягала от спортните състезания в училище, тъй като Джоузи й се обадила по телефона. Та тя ни разправи, че Джоузи тръгнала към понито с количката си, а то я наблюдавало, мърдайки с уши и потрепвайки рамене, но без да помръдва.
— А пипна ли го с ръка? — попитах Джийни аз.
— Ами разбира се! Спря точно до него. Тъкмо щеше да го потупа и се наведе много напред, количката й се преобърна върху неравната земя, тя падна и понито побягна.
— Хубава работа! — възнегодува Том. — И ти на това му казваш докосване…
— Но тя го докосна! — настояваше Джийни. По нрав и плам Джийни си приличаше с Джоузи. — После баща й я вдигна и я настани в количката. Караше я да се откаже, но тя не искаше. Дори не му позволи да стои при нея в обора. Заобиколи понито отстрани, през тора, и успя да го приближи. Носеше чесало и започна да реши гривата му. Тя беше цялата в бодли. Среса дори и космите по коленете и краката му.
— И то й позволи всичко това?! — попита татко.
— Разбира се!
Лошо за Скоти… Том съмнително въздъхна.
Джоузи стояла двадесетина минути — решела или се опитвала да реши неспокойното пони, а то ту стояло мирно, ту се дърпало.
— Но общо взето, й позволяваше да го реши — държеше на своето Джийни.
Джийни била сред още много други зяпачи. Около понито винаги имаше публика. Спорове се водеха надълго и нашироко. За пръв път се срещнахме така отблизо с Джоузи — виждахме я не само покрай понито, а и как се държи и изглежда. А тя правеше наистина силно впечатление. Както каза Джийни: „Всъщност забравих, че е парализирана, дори и в тази количка“.
Много трудно беше да се съперничи с нея, пък и Скоти нямаше кой знае колко привлекателни черти, които биха се харесали някому — освен стегнатото си набито, босоного и загоряло телце, стиснатите си изпити и упорити устни и дяволити очи. Въпреки всичко Скоти успяваше да спечели симпатиите на понито. Колинз беше доволен, че Скоти идва веднъж дневно и пълни коритото с вода. Най-напред Скоти пълнеше една газена тенекия от чешмата в полицията. Тенекията беше толкова голяма, че Скоти едва я мъкнеше, разплисквайки вода върху краката си. Крановете над коритото не работеха от години. Стоеше и проблемът с храната на понито. Според закона Скоти беше длъжен — като обвиняем — да осигурява храната, но Елисън Еър предложи на татко да изпрати слама и овес в полицейския хамбар. Татко приел щедрото предложение при условие, че Скоти дава храната на понито. По-късно разбрах защо беше настоявал за това.
Скоти беше най-интересен, когато се грижеше за понито. Джоузи беше изчеткала гривата и краката му. Скоти направи всичко останало, а неговият подход към конете беше своеобразен. Побутваше понито, потупваше го, дърпаше го, после го хващаше и прегръщаше. Не беше нито нежен, нито груб. Просто между него и понито имаше естествена близост, взаимен контакт. Той беше така искрен, че сигурно щеше да спечели което и да е друго пони. Скоти среса опашката му със старото си чесало и въпреки че понито не спираше да се движи и подтичва встрани, той го следваше, без да изпуска опашката, като го придърпваше към себе си или го притискаше с рамо към оградата, за да не мърда. Понито се опитваше да го блъсне в оградата, но преди да разбере какво става, Скоти се мушваше под него и се измъкваше от другата страна. Нито веднъж не позволи на понито да се изплъзне. Винаги го държеше за врата или за гривата, за опашката, а понякога дори и за ушите.