— Кит — обърна се татко към мен, — можеш ли да вземеш назаем някой велосипед и да прескочиш до Пири? Провери дали Скоти е там и има ли нещо общо с тази работа. Ама бързо!
— Отивам.
— Не е закусвал — намеси се мама.
— Няма да се бавя — казах аз и хукнах към Филипсови. Барни Филипс имаше допотопно дамско колело, много високо и трудно за каране. Разреши ми да го взема и аз закриволичих прав между кормилото и седалката към фермата на Пири. Не бях изминал и два километра, когато Колинз мина покрай мен в полицейския шевролет.
Спря.
— Искаш ли да се качиш, Кит? — извика той.
— Не, благодаря, сержант Колинз — отговорих аз, спазвайки указанията на татко да бъда винаги учтив и внимателен с по-възрастните, без значение кои са те. А и го съжалявах, защото той бе в наистина безизходно положение. — Сам ще стигна.
— Както искаш, Кит — промърмори сержантът и подкара колата. — Баща ти жив ще ме одере в съда, но какъв ли избор имам…
— Не знам — отговорих аз.
Много преди да стигна до фермата, срещнах отново сержанта — връщаше се заедно със Скоти.
— Скоти! — извиках аз.
Но Колинз извика нещо и ме подмина, аз обърнах и подкарах след тях, изоставайки все повече и повече, докато стигнах до вкъщи. Втурнах се в хола, зачервен и задъхан, и разказах на татко за случилото се. Той помисли малко, а след това ми каза да тръгвам към полицията и да доведа Скоти. Щял да им се обади по телефона, а аз да не се връщам без него.
— Бързо! — отново каза той.
Метнах се на велосипеда и се заклатих върху педалите като лодка сред бурно море. Пред полицията имаше коли, мотори, хора, които разговаряха и се препираха.
Сред обора стоеше понито и хрупкаше сено от яслата. Скоти наливаше вода в коритото. Все още запъхтян, го попитах какво, дявол да го вземе, се е случило.
— Намерили го да пасе трева до електроцентралата, встрани от пътя.
— Но кой го е пуснал?
— Не знам — отговори Скоти, объркан и отегчен от цялата тази каша и от зяпачите, които прииждаха и спореха наоколо.
Явно, че някой от градските тарикати се шегуваше с всички ни. Или онези запалянковци, синовете на Маккей, го бяха направили заради някакъв бас. А може би някой, който не обичаше Скоти. Или пък който не обичаше Джоузи Еър. Заведох Скоти в къщи и татко му нареди да се прибере и да облече най-хубавите си дрехи, а в десет часа̀ да бъде в съда с баща си.
— Кит ще ви чака. И ще ви покаже къде да седнете.
Бях освободен от училище, без да съм сигурен чия беше идеята. Директорът ме извика в кабинета си предишния ден и ми каза:
— Всички ученици се интересуват какво ще стане утре в съда. Куейл, освобождавам ви от училище, за да присъствате в залата и да разкажете — достоверно, повтарям ви, достоверно — за хода на делото. Утре сутринта ще направя съобщение, преди да влезем в клас, и така, надявам се, ще обуздая някои по-недисциплинирани ученици, възнамеряващи да избягат от училище и да отидат в съда.
— Разбрано, сър.
Директорът говореше доста сериозно, но въпреки това ми се стори, че долових положителното му отношение към Скоти. Дали пък баща ми не го беше помолил да ме освободи? Или мис Хилдебранд го бе убедила, изчервявайки се? Нали бях оптимист, щеше ми се да вярвам, че идеята е лично негова, и излизайки от кабинета му, весело си казах: „Какъв късметлия съм!“.
XIV.
Няма смисъл да се спирам на всички подробности по делото. От самото начало беше ясно, че на всяко обвинение от едната страна, потвърдено от свидетелите й, другата можеше също да отвърне с обвинение, а свидетелите й да опровергаят обвинението на първата. Още в началото се досетих, че това е тактиката на татко. Неговата цел беше да не позволи да се стигне до категорично решение.
А защо ли?
Мистър Страп се стремеше с всички сили да докаже, че понито в обора е едно-единствено пони — понито на Джоузи Еър, Бо. Но всеки път, когато се опитваше да спомене основния си аргумент — а именно, че Бо е бил откраднат от фермата на Еър от Скоти, татко рязко протестираше. Единственото, което оставаше на ищеца (мистър Еър), бе да докаже, че оспорваното пони е негово. И никакъв друг въпрос не подлежеше на обсъждане. Татко непрекъснато възразяваше, включително и на намека, че понито е било „взето“ от Скоти. Най-накрая Страп изгуби надежда да използва това положение за сериозно доказателство.
Какво следваше по-нататък?
Страп извика свидетеля Блу и го накара да разкаже как понито е било уловено от дивото стадо.
— Възразявам — бързо се намеси татко. — Все още нямаме доказателства, че оспорваното пони е понито, за което ще говори свидетелят. Така че колегата и свидетелите му ще трябва да наричат понито „пони“, а не „това пони“.