Несловоохотливия съдия кимна с мълчаливо благоразумие. И така свидетелите на Страп трябваше да говорят за „пони“. Блу разказа как „едно пони“ било уловено, подбрано, опитомено и накрая обучено от Джоузи Еър след изключителни усилия и истинска смелост от нейна страна. И как понито заместило безжизнените й крака.
Седях в единия край на залата зад татко и до Скоти, който беше облечен във вече омалелия си стар сив костюм. Мистър Пири беше в шевиотено като на кондуктор сако. И двамата лъхаха на нафталин. В другия край седяха Елисън Еър, Джоузи и мисис Еър. Тя беше с шапка и воалетка с много фино избродирана пеперуда. Всички мъже в залата (включително и аз) бяха смаяни от елегантния й градски вид.
Джоузи не беше в количката си. Елисън я внесе на ръце. Беше наистина подтискаща гледка — Джоузи в ръцете на баща си, прегърнала врата му. Но сантименталността беше чужда на Джоузи. Беше прегърнала баща си по необходимост и щом я остави на седалката, тя го пусна. Джоузи не обичаше да привлича вниманието на околните. Намести краката си с ръце и изправи гръб — даде да се разбере, че не й е приятно нито да я оглеждат, нито да я съжаляват. Когато Страп наблегна на състоянието й, тя се наведе към баща си и попита ядосано:
— Но защо разправя всичко това?
— Необходимо е за делото, Джоузи, не се вълнувай!
Джоузи врътна опашчиците си и възмутено и злобно изгледа Скоти. Той беше седнал на дланите си, имаше смутен вид и гледаше право пред себе си. Светлата му коса стърчеше на всички страни. Джоузи улови погледа ми и разбра, че я наблюдавам. Изчерви се и сърдито погледна встрани.
— Е, мистър Блу… — започна Страп, но когато всички се засмяха, спря озадачен.
— Името ми е мистър Уотърс — обади се Блу провлачено.
— О, да, извинете — поправи се Страп.
Отново последва смях. Чувствах напрежението в залата зад мен. Хората очакваха да се разиграе някаква драма. Всъщност всичко приличаше много повече на интересно конно надбягване в провинциално градче, което обича конните надбягвания. Един от двамата трябваше да спечели — или Скоти, или Джоузи. Но освен безспорния конфликт се долавяше и възмущение. Както и съчувствие. Забелязах, че най-отзад седи „градската учителка“ мис Хилдебранд, нашето „птиче“. Лицето й пламтеше, но тя бе твърдо убедена, че справедливостта ще бъде на страната на Скоти.
Показанията на Блу като на експерт даваха една напълно ясна представа за улавянето и опитомяването на Бо. Когато приключи с показанията си, татко го попита дали е виждал понито Таф, купено от мистър Пири преди тринадесет месеца.
— Да, виждал съм го. Аз лично го улових и го закарах на Пири.
— А колко беше високо? Метър и тридесет? И четиридесет?
— Около метър и тридесет и пет.
— Моля ви, мистър Уотърс! Отговорете ми колко точно е било високо — нали сте го мерили…
— Но аз не съм го мерил.
— А дали вие или някой друг в Ривърсайд не е отбелязал отличителните белези на понито, продадено на Пири?
— Едва ли…
— Значи, нямате точното описание на понито на мистър Пири, така ли?
— Не, нямаме.
— Значи, не можете обосновано да твърдите, че понито в полицейския обор не е понито на мистър Пири?
— Е да, но…
— А измервали ли сте височината на Бо, понито на Джоузи Еър? — попита веднага татко.
— Не, не се е налагало…
— Значи, не можете да докажете и по възприетия начин за идентифициране на животни, че понито в полицейския обор е понито на мистър Еър, така ли?
— По този начин — не. Но има и други начини.
— Какви са те? — попита татко. — Единственият законен начин за идентифициране на животни се основава на точните мерки на животното — височина, особености на цвета му и така нататък, нали?
— Да, но това не е наложително при този вид понита. Те всички си приличат.
— Но, мистър Уотърс, след като искате да докажете нещо пред съда, вие трябва да разполагате с точни данни. Вие трябва да докажете с неоспорими факти, че понито в обора е именно това, което твърдите, че е, а не някое друго.
— Но това само усложнява нещата — каза спокойно Блу.
— Може и да е така — отговори татко. — Но за да бъдем сигурни, че това пони е Бо, за съжаление, само честната ви дума не е достатъчна… Аз също мога да призова няколко заслужаващи доверие свидетели, които да потвърдят, че понито е Таф.
— Но те ужасно грешат — заяви Блу.
Татко обаче беше приключил с въпросите си. Виждах, че целта му бе не само да омаловажи всичко, което казваха Страп и свидетелите му, но и явно да намекне, че може да предостави доказателства от същия вид в полза на Скоти. Странен беше начинът, по който действаше. Защо държеше да се наблегне на това уеднаквяване? Нямаше ли да е по-добре да опровергае техните доказателства и да защити доказателствата в полза на Скоти? И Страп, и Елисън Еър бяха объркани. Съдията дори си сложи пенсне и загледа учудено и безмълвно баща ми, сякаш се опитваше да отгатне намеренията му.