— Не, нямам нищо против — отговори Джоузи с тон на принцеса.
Татко стана и каза:
— Мис Еър…
Замълча и аз забелязах, че паузата се понрави на Джоузи. Тя се поизправи и зае позата на малка госпожичка, отмятайки плитчиците си назад.
— Да, мистър Куейл?
— Мис Еър, вие казахте, че понито в обора се приближава към вас, когато го наричате Бо?
— Да, така е.
— А всеки път ли, когато го извиквахте, се приближаваше?
Джоузи се позамисли.
— Не, не всеки път.
— Значи, понякога сте го викали, а то не е идвало?
— Да, но просто защото Бо си е такъв, опърничав.
— Още един въпрос и ще можете да се върнете при родителите си.
— Нямам нищо против да седя тук — отговори Джоузи.
Още един добър отговор. Всички се засмяха, а съдията, струва ми се, кимна одобрително.
Отговорът обаче не се хареса на татко.
— Може да нямате нищо против, мис Еър, защото сте умно момиче. Но други в съда би трябвало да са против. А и аз съм против. Затова искам да ви задам още един въпрос. Случвало ли се е понито ви да ухапе някой друг? Имам предвид у вас?
— Не, не се е случвало. Понякога само леко гризваше на шега.
— Значи, понито ви не е от понитата, които хапят, докато това тук, изглежда, че е…
Когато осъзна какво бе казала, Джоузи побърза да отговори:
— Но това е така, защото той обича всички вкъщи, а него — не! — И тя отново посочи Скоти с пръст.
— С това ще се занимаем по-късно, Джоузи — каза татко сякаш на себе си и седна.
Джоузи отново бе настанена на мястото си, а дълбоката тишина в залата подсказваше, че е спечелила съчувствието на присъстващите. Дойде ред на татко да изложи неопровержимите си доказателства. Всъщност той нямаше такива доказателства. Или по-точно, както вече споменах, той разполагаше с толкова неопровержими доказателства, колкото и мистър Страп. Татко започна с това, че уелските понита на мистър Еър са известни с еднаквата си окраска, приблизително еднаква средна височина и упорития си, често своеволен нрав. Едва ли би могло да се намери нещо, по което да отличиш две четиригодишни понита от стадото. Така че без конкретни данни и научно обосновани доказателства не може да се твърди с положителност, че понито е Бо или Таф.
— Предварително отбелязвам това — добави татко, — тъй като съзнавам, че доказателствата, които ще представя, са нито по-убедителни, нито по-неубедителни от тези на другата страна.
Отново всички бяха озадачени. Какво искаше да докаже той? Защо сам призна, че не може да се докаже чие точно е понито?
— Откровено казано — намеси се отпусналият се в стола си съдия, — не виждам какво целите, мистър Куейл.
— Само след минутка ще ви стане ясно. Забелязах, че Елисън Еър не сваляше погледа си от татко, сякаш очакваше някакъв хитър номер.
Тогава татко извика своя свидетел-експерт — мистър Крисп. Той бе на мнение, че понито в обора може и да е Таф — било на същата възраст и приличало на Таф. Мистър Крисп потвърди, че много добре познава понито на Пири. Момчето го е водило при него за „безплатно“ лечение на рани и напукване на копитото.
— И вие като стар и опитен познавач на коне сте убеден, че понито в обора е Таф, понито на мистър Пири?
— Да, убеден съм.
Страп започна да разпитва мистър Крисп, като непрекъснато намекваше, че Крисп може и да греши или просто е невъзможно да бъде сигурен. Но Страп напълно съзнаваше, че колкото повече се стреми да изкара доказателствата съмнителни — дори доказателствата на другата страна, — толкова повече помага на баща ми.
Имаше още трима свидетели. Мисис Меди, която се обличаше като мъж и пушеше по цял ден на терасата си. Тя заяви, че е специалистка по конете. Така и беше, защото баща й се занимаваше с обяздване на коне. Тя разгледала понито в обора и била сигурна, че е Таф.
Макар и с неохота, Страп трябваше да я разпита, но аргументите му отново бяха слаби. След това татко призова един от съседите на Пири, млекаря на маслената фабрика, и най-накрая — Ангъс Пири. Ангъс разказа с горчивина и незлоблива мъка как бе купил и заплатил за понито и как Скоти, макар без какъвто и да е опит, го бе обяздил и привикнал към себе си така, че двамата били просто едно цяло. Но всичко това не можеше да засенчи впечатлението от вълнението на Джоузи. Дори Страп бе озадачен. Не можеше да разбере към какво се стреми татко. Ето защо и въпросите му не бяха конкретни, нито целенасочени. След време татко ни каза: „Дори да не разбираш какво цели противниковата страна, винаги и непоколебимо трябва да държиш на своето. Ето така трябваше да действа Страп, въпреки че едва ли щеше да успее“.
Най-накрая за учудване на всички присъстващи татко извика Скоти. В няколкото минути, през които Страп бе задавал въпроси на мистър Пири, татко бързо даде указания на Скоти. И Скоти знаеше какво да каже. Той стана и боязливо — сякаш бе войник, който прекосява минирано поле, — тръгна към свидетелската ложа. Панталонките му бяха безнадеждно къси, сакото му се бе вдигнало, а в стреснатия му поглед се четеше странна смесица от страх и враждебност, недоумение и мрачна решителност.