— Е, господин Пири — започна татко, — смяташ ли, че понито в обора е твоето пони Таф?
— Да — каза Скоти с наведена глава.
— По-високо, моля — обади се съдията.
— Не обръщай внимание на всичко това — каза татко и посочи с ръка съдиите — и ми отговаряй все едно че си в училище и разговаряш с учителите и съучениците си. И вдигни глава — властно добави татко.
Скоти вдигна глава и повтори:
— Добре.
— Понито в обора тръгваше ли към теб, когато го назоваваше с името „Таф“?
— Да.
— И всеки път ли? Кажи ми истината — това е всичко, което искам от теб. Всеки път ли?
— Не, не всеки път.
— А случвало ли се е да те ухапе, както каза мис Еър?
— Да.
— Колко пъти?
— Не си спомням — отговори Скоти, полека-лека добивайки смелост. Но очите му бяха приковани в татко, сякаш не смееше да погледне където и да е другаде. — Два-три пъти…
— Тона необичайно ли ти се струва? Искам да кажа — твоето пони Таф често ли те хапеше?
— Да. Но то не ме хапеше истински. Само чакаше да се зазяпам на някъде, за да ме изненада с нещо. Случеше ли се да не съм нащрек, винаги ме закачаше.
— Какво означава — закачаше? — попита татко. — Какво точно?
— Ами… то завъртваше глава и ме гризваше по крака. А след това се смееше…
— Как така „смееше“?
— Ами така, както всички коне. Не като хората. Конете разбират кога е смешно…
— И Таф обичаше да се закача, така ли?
— Да, непрекъснато.
— А ти имаше ли нещо против?
— Не. Аз също се закачах с него.
— Какво друго правеше Таф?
— Ами обръщаше кофата с храната, ако успееше…
— Понито в обора правеше ли го?
— Не можеше да я обърне, защото кофата беше закована.
— А правеше ли нещо друго?
— Веднъж обърна ведрото с водата.
— И ти?
— Аз го плеснах.
— Силно ли го пляскаш?
— Понякога.
— С пръчка ли?
— О, не. С ръка.
— Пири, вдигни ръката си, за да я видим!
Скоти вдигна малката си свита длан.
— Да, ясно, няма какво повече да обсъждаме — промърмори татко и въздъхна, сякаш, ще не ще, трябваше да зададе следващия си въпрос. — Господин Пири, ако се случи така, че трябва да се лишиш от понито си Таф, би ли си взел друго пони?
— Не, искам Таф и никое друго пони — отвърна мрачно Скоти.
— Значи, не искаш друго пони?
— Не, искам само Таф — твърдо каза Скоти, сякаш татко се опитваше да го убеди да се откаже от Таф.
— Мистър Еър бе така щедър да ти предложи да си избереш което пони пожелаеш. Ако се лишиш от Таф, би ли си избрал друго пони от стадото на мистър Еър?
— Не, искам Таф и само Таф! — повтори Скоти с растящо негодувание в гласа, сякаш беше убеден, че татко се опитва да го накара да се откаже от понито.
— А защо? — изведнъж попита татко. — Защо искаш само него?
— Защото е моето пони — възмутено каза Скоти. — Затова.
Татко седна, а когато Страп заразпитва Скоти, струва ми се, че всички очакваха да му зададе следния въпрос:
— Скоти, откъде взе това пони? — попита Страп.
— Купих го.
— Откъде взе понито в обора на полицията?
— Купих го — наивно повтори Скоти.
— Имам пред вид не в началото, а сега. Не го ли взе по един друг начин, а?
— Възразявам! — рязко се намеси татко. — Колегата принуждава момчето да се самообвинява.
— Не, уважаеми съдии, това е жизненоважен въпрос!
— Наставленията, които съм дал на клиента си, са да отговаря, че е купил понито и нищо друго — това и ще чуете от него — заяви татко.
— Не можете да задавате такива обвиняващи въпроси, мистър Страп — обади се съдията. — И вие го знаете!
Страп се съгласи, но ядосано сви рамене. След като не можеше да попита Скоти откраднал ли е понито, или не, беше безсмислено да му задава каквито и да е други въпроси. Скоти вече можеше да си седне на мястото.
По всичко личеше, че делото е към края си и въпреки че татко успя да омаловажи всички обвинения, решението, изглежда, щеше да е в полза на Страп. В края на краищата Скоти бе изгубил понито си преди месеци. След това бе признал, че отново го е намерил, и то много скоро след като бе откраднато понито на Джоузи. Ето тези бяха истинските доказателства, макар да не бяха споменати. Татко успя да омаловажи всичко казано в обвинението, но така пък неказаното придоби много по-голямо значение. Ясно, че нещата клоняха в полза на Джоузи.