Страп стана.
— Ще трябва да се консултирам с клиентите си.
— Може би искате прекъсване, мистър Страп? — попита съдията.
Елисън Еър разговаряше с жена си и с Джоузи — явно обясняваше предложението на Джоузи. Видях как Джоузи поклати отривисто глава и каза: „Да, да, да!“.
— Уважаеми съдии! — обади се Елисън. — Може ли да поговоря с мистър Страп?
— Разбира се.
Глъчката и говорът в залата се засилваха, наподобявайки шума на влак, навлизащ в гара. Присъстващите спореха разпалено и съдията се опита да въдвори ред. Страп разговаряше с Елисън Еър, а татко обясняваше на Скоти и баща му. Видях как Скоти присви устни и каза: „Добре, ако тя иска, аз съм съгласен.“
— Уважаеми съдии! — каза Страп пресипнало.
Шумът стихна.
— Уважаеми съдии, въпреки че предложената процедура е някак необичайна, клиентите ми се съгласиха с нея при условие, че всичко бъде организирано от съда, и то така, че да отговаря на изискванията и на двете страни и всъщност да представлява законно заседание на съда.
— Мистър Куейл — попита съдията, — вие очевидно се консултирахте с клиента си. Съгласен ли е той?
— Безусловно. Смятам, че е съгласен и с думите на мистър Страп.
Съдията подръпна горната си устна в знак на сдържано задоволство.
— Според мен това е едно честно, спортсменско предложение — заключи той.
И тогава разбрах на какво така убедено разчиташе татко — на австралийската слабост (едва ли не инстинктивен стремеж) към спортсменски ситуации. Огледах се и съзрях в очите на присъстващите трескав пламък на участници в увлекателна игра. Всеки истински австралиец би се поддал на изкушението. Дори Джоузи Еър, родителите й, Скоти, мис Хилдебранд („птичето“), мистър Страп, че и аз. Но не и татко. Той бе замислил нещата така не защото смяташе идеята си за съвършена, а защото вътрешната логика му подсказваше, че е на прав път.
— В такъв случай — каза съдията — отлагам заседанието. Моля мистър Куейл и мистър Страп, заедно със сержант Колинз и пристава мистър Къф да дойдат в кабинета ми. Ще трябва да изберем подходящо място и да уточним правилата в основни линии. Ще свикам съда след няколко дни на установеното от нас място, за да вземем решение с помощта на естественото правосъдие, както правилно се изрази мистър Куейл.
XV.
Сигурен съм, че още от самото начало татко е знаел, че няма начин да спечели делото, и предполагам, че в мига, когато е видял Скоти и понито заедно, му е дошло на ум да предложи понито само да разреши въпроса. Дали и затова не настоява толкова много Скоти да храни понито? В къщи имахме две котки, куче и сврака — те бяха много привързани към татко, защото той ги хранеше. Кучето ни Мики често седеше в краката на татко в съда. Мики беше шотландски териер и обичаше да се промъква незабелязано и да се свива под масата, очаквайки татко да го потупа скришом със силната си ръка.
Чудех се дали татко си бе задавал въпроса, който така внимаваше Страп да не зададе: дали Скоти бе преплувал реката и бе взел понито на Джоузи Еър? Честността на татко бе вън от всякакво съмнение, но има въпроси, които адвокатите не си задават, когато защитават някого. Когато вървеше по улицата, татко никога не поглеждаше нещата непосредствено пред очите си: погледът му бе винаги устремен напред, в някаква далечна, неизвестна точка. Струва ми се, че тази слепота към всичко, което е наблизо, му служеше за самозащита. Този път му бе доставило удоволствие да въвлече австралийците в собствените им игри. Градът се бе разделил на две, също както запалянковците около боксьорски ринг, или както татко би се изразил (имайки предвид австралийците), като на римска арена, където се бият гладиатори — единият винаги печели, а за другия краят е печален и фатален.
Съдията, мистър Страп и татко избраха за голямото събитие мястото, където организирахме селскостопанската изложба: първо, защото бе заобиколено с висока ограда и следователно изолирано от града, и второ, заради обширната му арена, на която можеше да се поддържа ред — нали щеше да има какви ли не зрители, дошли да видят „съдебното заседание“ и прилагането на естественото правосъдие. Правилата бяха прости. Съдът щеше да се събере до една седмица. През това време не бе позволено нито на Джоузи, нито на Скоти да се доближават до понито в полицейския обор. В съответствие с предложението на баща ми вътре щяха да издигнат огради. Щеше да има малка площ, предопределена за понито, портичка към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, и накрая мястото, където щяха да чакат Джоузи и Скоти, разбира се, недалеч от понито, за да може да ги чуе, като го извикат. Изборът на понито щеше да се смята за окончателен само ако тръгне и се приближи до единия от противниците, при условие, че те не мърдат, а то дойде толкова близо, че да може да бъде докоснато. Последна дума щеше да има съдията. Противниците се задължаваха да бъдат на мястото на „съда“ в десет сутринта. По заповед на съдията вратата към изхода, през който щеше да мине понито, се очакваше да бъде отворена в десет и петнайсет. Всички зрители на „съда“ трябваше да седят отстрани и да пазят абсолютна тишина.