— Ами ако понито не тръгне нито към единия, нито към другия? — попита Том, след като чухме правилата по време на вечерята.
— Ще чакат, докато тръгне — каза татко.
— Но това е жестоко — запротестира Джийни. — Ако Джоузи загуби, тя просто няма да може да го понесе…
— Същото се отнася и за Скоти — възмутено каза Том.
— О, той е момче. Какво значение има за него.
— И за двамата има значение — заяви татко. — Там е цялата беда. Единият ще трябва да загуби, а другият — да спечели.
— Налага ли се да се дава такава публичност на всичко това? — попита мама.
— Правосъдието трябва да бъде колкото може по-публично, Хана — наблегна татко. — Иначе няма да има нищо общо с гръмкия глас на общественото съзнание, както бе казал Ридо.
Гръмкият глас на общественото съзнание в Сейнт Хелън явно щеше да се окаже оглушителен. Той ечеше навсякъде. Дори и в училище, където залагахме така открито и пристрастено, че директорът свика събрание и забрани на всички ученици да залагат пари както в училище, така и извън училище. Но с това нещата не се промениха, защото училището ни можеше да се сравни с огледало, в което се отразяваха събитията в града. Залагахме всичко, което имахме — пари, джобни ножчета, топчета, прашки (наричахме ги „шанхайски“), топки за крикет, бейзболни бухалки, ръкавици, футболни топки и обувки, въдици, корди — изобщо всичко, което искахме да имаме, мечтаехме да имаме и можехме да предложим. Едно от момичетата — Сенди Уилямз — се опита да се басира със Скоти, че този път нямало да спечели. Скоти се нахвърли отгоре й разярен, събори я на земята и задърпа плитките й. Тя побягна, крещейки за помощ. И тогава (макар рядко да му се случваше) Скоти се разплака мълчаливо, с гневни и необясними за нас сълзи. Защо трябваше да се ядосва само за това, че някой иска да се басира с него — че дори и против самия него? Аз знаех защо, но не казах нищо за мъката, която усетих, че Скоти бе изпитал, и заложих двата горни края на татковата въдица срещу нова дървена макара, въпреки че едното без другото не ставаше за нищо.
В града залагаха пари — по-скоро заради интересното спортсменско предложение, отколкото заради самия хазарт.
— Залагам два шилинга за момчето — чуваше се в бръснарницата, в хотела, на улицата, в пощата или на поляната за игра на кегли. Пит, чиракът на месаря, приемаше облози три към четири) в загуба на Скоти. С малко моливче записваше в тетрадката за поръчки облозите на клиентките: мисис Джонсън — два шилинга, мисис Рийд — един шилинг, мисис Ендрюз (жената на пожарникаря, а не на обущаря) — четири и половина и така нататък. С интерес разглеждах синята му тетрадка. Парите събираше в овнешкия череп, който бе поставен над големия хладилник в магазина.
На следващата събота (събитието щеше да е в сряда) видях Джоузи Еър в града. Седеше в колата на баща си пред къщата на капитан Елвин Джоунз — съдружник на Страп, бивш летец-изтребител през войната, който все още прелиташе със самолета си над града.
— Кит — извика тя. — Кит Куейл, ела тук.
Приближих се. Бляскавите й очи и цялото изражение на лицето й сякаш ме укоряваха.
— Всички залагат на нас, така ли е, а?
— Ами естествено!
— Ти какво заложи?
Отказах да й отговоря.
— Защо всички в училището ти ме мразят? — попита тя.
Бях изненадан.
— Не те мразят, Джоузи. — Всъщност много от нас й се възхищаваха. — Няма такова нещо.
— Не, мразят ме — настояваше тя.
— А ти откъде знаеш?
— Дорис Даулинг защо ме мрази?
Дорис беше защитничката на Скоти сред момичетата. И то запалена защитничка.
— Дорис харесва Скоти и нищо повече.
— Но говорите за мен…
— Говорим за всички.
— А той какво казва?
— Кой? Скоти ли?
— Да. Той!
— Нищо. Изобщо не иска да разговаря за това.
— Аз също — ядосано заяви Джоузи. Това, което го беше накарало да бутне Сенди Уилямз, нервираше и нея. — Защо никой от вас не вярва, че това пони е моето?
— Не знам — казах аз и добавих: — А между другото, много деца в училище вярват, че това пони е твоето.