— Кои деца?
— Е, не знам точно…
— Повечето от момичетата — каза тъжно тя.
— А, не. И някои от момчетата.
— Градските момчета — презрително каза Джоузи.
— Да, повечето са градски момчета.
— А тези от фермите са на негова страна, нали?
— Да, повечето са на негова страна.
— В такъв случай ти защо си на негова страна? И ти си градско момче.
Не можех да й обясня десетките сложни причини, поради които бях на страната на Скоти, тъй като така щях да призная, че съчувствам и на двамата. Вече знаех, че ще ми е жал за този, който загуби.
— Ти имаш толкова много понита, Джоузи. Избери си друго. — Това не беше най-убедителното обяснение, но какво друго можех да кажа?
— Но това пони е моето пони — гневно каза тя. — Защо не ми вярват? Как може да сте сигурни, че то не е моето пони, след като не сте го виждали?! Ако бях в твоето училище…
Тя не довърши изречението си. Джоузи знаеше всичките ни спорове, но й беше невъзможно да участва в тях. Бедата беше там, че на нея й се искаше да бъде в центъра на крамолите — не в града, а в училище, където можеше да бъде равностоен противник в борбата. Но ето че беше съвсем извън борбата и това я дразнеше.
— Ако той получи понито, няма да стъпя повече в града, нито пък ще разговарям с някого — закани се тя. И също като Скоти почти се разплака. Тръгнах си, тъй като не обичах да гледам хората да плачат — никога, никъде и по каквато и да е причина. Най-малко пък ми се искаше да видя Джоузи Еър, която по начало не беше от плачливите.
Ето че видях какво таят в душите си и двамата съперници. А след като наблюдавах Скоти през цялата тази седмица, разбрах, че двамата мислят непрестанно един за друг.
Скоти изглеждаше странно спокоен, чакаше да види какво ще му поднесе съдбата, сякаш тя се изплъзваше от ръцете му. Той беше на ръба, на крачка от бездната на отчаянието. Скоти никога не се предаваше, но сега бедата бе там, че не знаеше срещу кого и какво трябва да се бори — пред него заставаше бездушният съд, татко му задаваше въпроси, после мистър Страп, после съдията или някой от помощник-съдиите и те решаваха съдбата му — нищо, че всичко се свеждаше до определяне на собствеността върху понито. Скоти несъмнено се тревожеше, а загубеше ли понито, сигурен съм, че щеше да се втурне в безразсъдни постъпки, за да си отмъсти, а те бързо щяха да го повлекат по лошия път.
— Кит — извика ме той, неочаквано изникнал над една ограда. Ядеше портокал, вероятно „намерен“. — Дали ще може утре да взема старата юзда? Дали ще ми позволят? — Утре беше решителният ден.
— Не знам, Скоти. Но защо пък да не е позволено?
— Би ли попитал баща си може ли да я взема?
— Добре, ще го попитам.
Скоти се разбираше добре с татко, но ако го попиташе за юздата, все едно щеше да го помоли за услуга, а той бе твърде горд, за да го направи. Мен можеше да попита — нали бяхме приятели…
— Джек Съмърс ми каза, че си говорил с онова момиче.
— С кое момиче? — попитах аз, след което се повтори цялата поредица от смешни въпроси в разговора ми с Джоузи. — А, с Джоузи Еър ли?
— Да, с нея.
— Вчера говорихме. — Минавахме покрай къщата на Пикъринг, където Скоти обичаше да дразни кучето зад оградата. Но дори слабостта му да се закача бе изчезнала — Скоти бе станал някак безразличен и всичките му предишни навици изглеждаха като че ли необичайни освен умението му да се появява и изчезва незабелязано. То му беше станало едва ли не инстинкт.
— И какво каза тя?
— За кое?
— За мен.
— Нищо. Искаше да знае ти какво говориш. Казах й, че не искаш да говориш за това.
— Но тя какво каза? — настояваше Скоти.
— И тя не иска да разговаря за това.
Вдигахме много прах и като погледнах, видях, че Скоти беше с обувките си. Сякаш не беше с обувки, а с две големи черни кутии, надянати на стъпалата, които едва повдигаше и местеше.
— Мисли си, че ще спечели, нали?
— Не знам, Скоти — казах колебливо аз. — Не е чак толкова сигурна.
— А те са на нейна страна.
— Кои?
— Всичките там в съда.
— Какво говориш, Скоти! Много от тях са на твоя страна. И мистър Къф, приставът, и сержантът дори.
— Сержант Колинз?!
— Да.
— Ти си луд. Той винаги прави каквото му се нареди.
— Ами няма друг избор.
Скоти сви рамене.
— Както и да е. Всички те си мислят, че ще загубя. Но няма да загубя, Кит. Това пони е моето пони.
— Знам, Скоти.
— И щом му свирна, подвикна или дръпна ей така юздата — Скоти вдигна ръце и ги разклати, — той ще дойде! Ще видиш!
— Знам.
— Тя може да вика каквото си иска, да го нарича както си иска — Бо или каквото ще да е там, — нищо няма да й помогне.
— Разбира се, Скоти — искрено се съгласих аз. — Тя в количката ли ще е?