Дадох знак с ръка на Джонатан и му подадох лист хартия, върху който бях написал три въпроса. Когато ги прочете, веждите му се извиха. Той сгъна листа прилежно и продължи:
— Детектив Питърсън, възразявахте ли срещу някое от решенията на Анди Барбър, докато той ръководеше разследването?
— Не.
— А не е ли вярно, че и самият вие искахте да бъде проучен този човек — Пац, в началото на разследването?
— Вярно е.
Един от съдебните заседатели — Дебелака от Сомървил — дори прихна и поклати глава.
Погледнах красноречиво Джонатан: „Продължавай“.
Той се намръщи. Само в телевизионните сериали някой се опитва да нанесе съкрушителен удар по време на кръстосан разпит. Отбелязваш няколко попадения и си сядаш на задника. Винаги помниш, че свидетелят дърпа конците, а не ти. А и в листчето третият беше типичният „въпрос, който никога не задаваш“ — неопределен, изискващ субективно мнение и допускащ дълъг, непредсказуем отговор. За ветеран в съдебните битки такъв въпрос е като онзи момент във филм на ужасите, когато детегледачката чува шум в мазето и отваря скърцащата врата, за да слезе и да провери какво става. „Не го прави!“, мислено възкликват зрителите.
„Направи го!“, внушаваше моето изражение.
— Детектив Питърсън — започна Джонатан, — съзнавам, че сте в неловко положение. Не искам от вас да изразявате каквото и да било мнение за самия обвиняем. Разбирам, че трябва да се придържате към определени правила. Но ако се ограничим само с бащата на обвиняемия — Анди Барбър, чиито преценки и почтеност бяха подложени на съмнение тук…
— Възразявам.
— Възражението се отхвърля.
— Откога познавате господин Барбър-баща?
— Отдавна.
— От колко години?
— От двайсет. Може и да са повече.
— И след като го познавате повече от двайсет години, какво е мнението ви за неговите способности, почтеност и преценки като прокурор?
— Това няма нищо общо със сина, нали? Говорим само за бащата?
— Точно така.
Питърсън впи поглед в мен.
— Той е най-добрият.
— Нямам други въпроси.
Този път „Нямам други въпроси“ означаваше „Да ти го начукам“. Ладжудис се отказа повече да ровичка моята роля в разследването, макар че я спомена мимоходом още няколко пъти в делото. Нямаше съмнение, че в първия ден успя да внуши каквото искаше на съдебните заседатели. Засега може би нямаше нужда да се стреми към нещо повече.
И все пак в този следобед ние излязохме от съдебната зала с чувството на победители.
Не за дълго.
28. Присъда
Доктор Фогъл съобщи мрачно:
— Опасявам се, че трябва да ви кажа някои неща, които ще понесете трудно.
Всички се чувствахме изтощени. След напрежението през целия ден в съда умората се просмуква чак в костите, мускулите смъдят. Но унинието на психиатърката ни накара да настръхнем като от сигнал за бойна тревога. Лори се взираше в нея нервно, Джонатан — с присъщия си поглед на любопитен бухал.
— Уверявам ви, свикнахме с лошите новини, вече сме като бронирани — опитах да разведря обстановката.
Доктор Фогъл се постара да не срещне погледа ми.
Връщам се мислено назад и сега чувам колко нелепо е прозвучало казаното от мен. Ние — родителите, често говорим със смешна храброст, когато стане дума за нашите деца. Кълнем се, че можем да понесем всеки удар, да надмогнем всяко предизвикателство. Никакво изпитание няма да е непосилно за нас. Готови сме на всичко за децата си. Само че никой не е защитен, особено родителите. Нашите деца ни правят уязвими.
Сега разбирам и че разговорът се случи точно в момент, когато можеше да ни смаже. Не повече от час бе минал след закриването на съдебното заседание и докато адреналинът в кръвта ни се нормализираше, с него затихваше и удовлетворението от победата. Приличахме на боксьори след дълъг мач. Не бяхме в състояние да се справим с лоши новини.
Седяхме четиримата в кантората на Джонатан до площад „Харвард“ около кръглата дъбова маса в неговата библиотека — Лори и аз, Джонатан и доктор Фогъл. Джейкъб беше в приемната при Елън, младата сътрудничка на Джонатан.