— Само в отделни, крайни случаи.
— Джейкъб беше на детска ясла от тримесечен. И двамата работехме. Отказах се от работата в училище, когато навърши четири години.
— Лори, не знаем достатъчно, за да предполагаме какви са причините и следствията. Трябва да се съпротивляваш на желанието да обвиняваш сама себе си. Нямаме основание да смятаме, че Джейкъб е бил пренебрегван. Може да е бил едно от онези уязвими свръхчувствителни деца. Тази област от науката е съвсем нова, тепърва предстоят сериозни изследвания.
Доктор Фогъл безуспешно се опита да насърчи Лори с поглед, но след като разбра, че не може да й помогне, просто продължи:
— Каквото и да е предизвикало това отклонение у Джейкъб, има очевидни признаци за проблем в първите му години. Казахте ми, че като дете понякога с бил затворен и свръхчувствителен, а друг път — непредсказуем и склонен към избухливост.
Аз не издържах:
— Но всички деца са „непредсказуеми“ и „склонни към избухливост“. Толкова много деца посещават детска ясла и не…
— Напълно необичайно е да има признаци на нарушена способност за привързване — прекъсна ме доктор Фогъл, — без да е имало някакъв вид пренебрегване на потребностите на детето, но засега не сме сигурни в това.
— Стига! — вдигна ръце Лори. — Просто спрете! — Тя избута стола си назад и отиде в ъгъла на стаята. — Според вас той го е направил.
— Не съм казала такова нещо — измъкна се доктор Фогъл.
— Не беше нужно да го казвате направо.
— Виж, Лори, няма как да знам дали го е направил или не. А и това не е моя работа. Задачата ми беше друга.
— Лори, тя те засипа с празни приказки като всеки психиатър! — намесих се аз. — Сама призна, че всичко това в различна степен важи за всеки тийнейджър — самовлюбен, себичен. Намери ми поне един стих, който не е такъв. Глупости! И на една думичка не вярвам.
— Разбира се, че не вярваш! Никога не си искал да видиш тези неща. Толкова упорито се стремиш да бъдеш нормален, всички ние да бъдем нормални, че си затваряш очите и не обръщаш внимание на нищо, което не се вписва в схемата.
— Ние сме нормални.
— О! Господи! Анди, а всичко, което се случва сега, нормално ли е?
— Не. Но ако питаш дали смятам Джейкъб за нормален — да! Толкова ли е налудничаво?
— Анди… Не виждаш истината. Вече ми се струва, че трябва да мисля за двама, защото ти отказваш да проумееш.
Отидох при нея да я успокоя, да докосна ръцете й.
— Лори, говорим за нашия син.
Тя размаха ръце и ме отблъсна.
— Престани! Ние не сме нормални.
— Какви ги говориш?
— Ти все се преструваш. От години. През цялото време се преструваш.
— Не и за важните неща.
— Важните неща ли?! Анди, ти не ми каза истината. За толкова време нито веднъж не поиска да ми я кажеш.
— Никога не съм те лъгал.
— Всеки ден, в който не си ми казал, ти си ме лъгал. Всеки ден. Всеки ден.
Тя ме избута, за да застане пред доктор Фогъл.
— Вие смятате, че Джейкъб го е направил.
— Лори, моля те да седнеш. Разстроена си.
— Кажете го направо. Недейте да седите, да четете доклада си и да ми цитирате „Диагностичния справочник“. Мога и сама да си го прочета. Просто кажете какво си мислите — че той го е направил.
— Не мога да кажа дали го е направил. Защото не знам.
— Значи казвате, че може да го е направил. Мислите, че наистина е възможно.
— Лори, седни, моля те.
— Не искам да седна! Отговорете ми!
— Да, откривам в Джейкъб някои черти и поведенчески особености, които ме безпокоят, но това е съвсем различно от…
— И значи ние сме виновни? Моля?! Възможно е ние да сме виновни, защото сме лоши родители, защото сме проявили бездушието, едва ли не, жестокостта да го водим в детска ясла като всяко друго дете в града. Всяко дете!
— Лори, моля те, искам да разбереш. Изобщо не сте виновни, в какъвто и да е смисъл. Прогони тази мисъл от главата си.
— А онзи ген — мутацията, която търсехте. Как я наричате? Някаква елиминация…
— МАОА елиминация.
— Джейкъб има ли този ген?
— Генът не е каквото ти си представяш. Вече обясних, че евентуално той би бил причината за предразположение към…
— Доктор Фогъл! Джейкъб има ли този ген?