— Да.
— А моят съпруг?
— Да.
— А моят… да, май трябва да свикна, че ми е свекър…
— Да.
— Ето, видяхте ли? Естествено, че го има. А онова, което написахте по-рано — че Джейкъб приличал на Гринч3, защото сърцето му било твърде малко?
— Не биваше да се изразявам така. Това е глупаво. Съжалявам.
— Все едно какво точно сте казали. Още ли го мислите? Моят син твърде малко сърце ли има?
— Трябва да поработим още за изясняване на правилните понятия, с които да описваме емоционалния живот на Джейкъб. Не говорим за размера на сърцето му. Неговата емоционална зрялост не е на равнището на връстниците му.
— А на какво равнище е… емоционалната му зрялост?
Психиатърката си пое дъх.
— Джейкъб проявява някои от особеностите, присъщи за момчета на половината от възрастта му.
— Седем! Моят син има емоционалната зрялост на седемгодишен! Това ли ми казвате?!
— Не се изразих така.
— И какво да правя? Какво да правя?!
Не последва отговор.
— Какво се очаква да направя?!
— По-тихо — казах й, — той ще те чуе.
29. Горящият монах
Третият ден на делото.
Седнал до мен зад масата на защитата, Джейкъб нервно и разсеяно човъркаше загрубяло парченце кожа на десния си палец до нокътя. От известно време това се беше превърнало в негов навик и успя да направи малка рана. Не си дъвчеше нокътя, както хлапетата правят често, предпочиташе да чегърта, да отделя малки люспи кожа, докато не повдигне по-голямо парченце, след което подръпваше усърдно да махне гъвкавата издатина, а ако не се получаваше, я срязваше с ръба на нокътя. От тези упорити „разкопки“ мястото изобщо не можеше да заздравее. Случваше се дори да потече леко кръв и да се наложи да притисне към нея хартиена носна кърпичка, ако имаше в джоба си, или да пъхне пръста в устата си, за да го оближе. Явно беше убеден, противно на всякаква логика, че никой няма да се отврати от това малко представление.
Хванах ръката, която Джейкъб изтезаваше, и я бутнах в скута му, за да скрия заниманията му от погледите на съдебните заседатели, после отпуснах ръката си покровителствено върху облегалката на неговия стол.
Свидетелското място бе заето от Рутън Някоя си. Изглеждаше на около петдесет години — приятно лице, къса коса, силно прошарена. Никакви накити, само часовник и венчална халка. Носеше черни открити обувки. Тя беше от живеещите край парка, които всяка сутрин разхождаха кучетата си в парка „Колд спринг“. Ладжудис я бе призовал като свидетел, за да потвърди, че онази сутрин е минала близо до местопрестъплението покрай момче, което приличало на Джейкъб. Показания, които биха имали значение, ако тази жена можеше да ги изрече убедително, но за нея това беше огромно изпитание. Неспокойно кършеше ръце, претегляше в ума си всеки въпрос, преди да отговори. Скоро нейното безпокойство започна да привлича вниманието по-силно от онова, което се опитваше да каже.
Ладжудис я попита:
— Бихте ли могли да опишете момчето?
— Ами май беше с обикновена външност. Високо около метър и седемдесет и пет, метър и осемдесет. Слабовато. Носеше джинси и маратонки. Имаше тъмна коса.
Описанието включваше половината момчета в Нютън, а мъките й тепърва започваха. Увърташе, правеше уговорки, накрая Ладжудис бе принуден да вади насила думите от устата й, като я подсещаше с въпросите си за показанията й пред полицаите в деня на убийството. Това караше Джонатан често да се надига, за да възрази, и цялата сцена ставаше все по-смехотворна. Свидетелката беше готова да се отрече от разпознаването, но Ладжудис — прекалено изнервен, не я махна по-набързо от свидетелското място, за да не се случи това съвсем официално. Джонатан се изправяше припряно да възрази срещу поредното подсказване…
… и всичко някак избледня, превърна се във фон за мен. Не можех дори да се съсредоточа в онова, което се случва, камо ли да му обърна внимание. Обзе ме смазващото чувство, че цялото дело вече няма значение. Твърде късно беше. Присъдата на доктор Фогъл беше не по-малко важна от решението на този съд.
До мен седеше Джейкъб — загадката, която двамата с Лори създадохме. Неговият ръст, приликата ни, вероятността да натрупа мускули и още повече да заприлича на мен — всичко това ме съкрушаваше. Всеки баща познава смущаващия момент, когато вижда в детето си свой чудат двойник. Струва ти се, че самоличностите ви се препокриват. Съзираш идея, представа какъв си бил като момче, но тя стои пред теб въплътена, съвсем реална. Той е хем познат, хем странен — все едно си започнал отново, но същевременно е чужд и неразгадаем като всеки друг човек. В приливите и отливите на това объркване случайно докоснах с ръка рамото му.
3
Филмов герой — зелено, космато плашило, чието сърце е три пъти по-малко и затова не може да обича нищо и никого. — Б.р.