Джейкъб гузно притисна длани към краката си, защото пак бе започнал да човърка разранената кожа на палеца си.
Точно зад мен Лори седеше сама на първия ред, както всеки ден по време на делото. Разбира се, вече нямахме приятели в Нютън. Исках да помоля родителите на Лори да бъдат с нея в съдебната зала — убеден съм, че щяха да се съгласят — но Лори не ми позволи. Вживяваше се донякъде в ролята на мъченица. Тя бе навлякла тази катастрофа на родителите си, като се бе омъжила за мен. Сега бе решена сама да плати цената. Останалите хора на първия ред бяха малко встрани от нея. Когато и да се обърнех, Лори беше в тази карантинна зона, с унесено изражение, опряла брадичка на едната си ръка и загледана в пода. Предишната вечер, съсипана от диагнозата на доктор Фогъл, помоли да й дам хапче за сън, но въпреки това не можа да заспи. Спомних си как промълви в мрака:
— Анди, какво ще правим, ако той е виновен?
Отговорих, че засега нищо не можем да направим, освен да чакаме решението на съдебното жури. Опитах да се гушна до нея, за да я успокоя, но това още повече я изнерви. Дръпна се до самия ръб на леглото и се опита да остане неподвижна. Знаех, че не спи, издаваха я пресекливото дишане и леките движения. Когато беше учителка, Лори изключваше лампите още в девет часа, защото трябваше да става твърде рано, и заспиваше веднага, с допира до възглавницата. Сега беше различно.
А в съдебната зала личеше, че Ладжудис е решил да стигне до края с тази свидетелка, макар да имаше всякакви признаци за провал. Трудно можех да си обясня това негово решение — чудех се дали просто искаше да лиши Джонатан от удоволствието той да накара тази жена да се откаже от показанията си, или още таеше отчаяната надежда, че тя все пак ще му свърши работа. Каквото и да бе обяснението, упоритият мръсник не се отказа. Дори можех да призная, че проявява странна доблест — подобно на капитан, потъващ в дълбините със своя кораб, или пък монах, който се залива с бензин и се самозапалва. Преди да стигне до последния въпрос (а той си бе подготвил въпросите и се придържаше към тях, макар че жената не следваше сценария), Джонатан бе оставил химикалката си на масата и само наблюдаваше.
— Момчето, което видяхте онази сутрин в парка „Колд спринг“, присъства ли днес в съдебната зала?
— Не съм сигурна.
— И все пак виждате ли в съдебната зала момче, което отговаря на даденото от вас описание на момчето в парка?
— Ами аз не… вече не съм сигурна. Много време мина. И колкото повече си мисля за това, изобщо не искам да кажа „да“ или „не“. Не искам да пратя едно хлапе в затвора с доживотна присъда, ако има риск да сбъркам. Няма да понеса угризенията след това.
Съдия Френч въздъхна протяжно и развеселено. Изви вежди нагоре и свали очилата.
— Господин Клайн, да смятам ли, че нямате въпроси към свидетелката?
— Нямам, Ваша чест.
— Не очаквах да имате.
Остатъкът от деня не беше много по-добър за Ладжудис. Той бе подредил свидетелите в групи според логиката си. Този ден бе посветен на обикновените граждани. Всички се оказаха минувачи. Никой не бе видял нищо особено, което да доказва вината на Джейкъб. Но обвинението бездруго се крепеше на слаби основи и Ладжудис беше прав да хвърли в атаката всичките си сили. Изслушахме още двама — мъж и жена, които дадоха показания, че са видели Джейкъб в парка, но не и близо до местопрестъплението. Друга свидетелка бе видяла някого да се отдалечава тичешком от района около местопрестъплението. Не можеше да каже нищо конкретно за неговата възраст или отличителни белези, но описанието на дрехите му съвпадаше приблизително с тези на Джейкъб от онази сутрин, макар че джинсите и лекото яке не означаваха нищо в парк, пълен с деца, които отиват на училище.
Ладжудис успя да направи завършека сърцераздирателен. Последният му свидетел беше някой си Сам Стъдницър, който разхождал кучето си в парка онази сутрин. Стъдницър имаше съвсем къса коса и тесни рамене, говореше кротко.
— Къде отивахте? — попита го Ладжудис.
— Има поляна, на която можем да пуснем кучетата да потичат на воля. Разхождам моето куче там повечето сутрини.