— Каква порода е кучето?
— Черен лабрадор. Името му е Бо.
— По кое време отидохте?
— Около осем часа и двайсет минути. Обикновено отиваме по-рано.
— В коя част на парка бяхте с Бо?
— На една от пътеките през гората. Кучето избърза пред мен, душеше насам-натам.
— Какво се случи?
Стъдницър се поколеба.
Семейство Рифкин седяха на първия ред зад масата на обвинението.
— Чух гласа на момче.
— И какво каза момчето?
— Каза: „Престани, боли ме“.
— Каза ли нещо друго?
Стъдницър преви рамене, намръщи се и отговори:
— Не.
— Само „Престани, боли ме“?
Стъдницър не отговори, а притисна пръсти към слепоочията си, за да заслони очите си.
Ладжудис чакаше.
В съдебната зала се възцари такава мъртвешка тишина, че шумното дишане на свидетеля се чуваше отчетливо. Накрая той отдръпна ръце от лицето си.
— Нищо друго. Чух само това.
— Видяхте ли някого наоколо?
— Не. Не се виждаше надалече. Видимостта там е ограничена. Тази част от парка е неравна, а дърветата са нагъсто. Слизахме по лек наклон. Не виждах никого.
— Можахте ли да определите от коя посока идваше гласът?
— Не.
— Огледахте ли, проверихте ли какво се случва? Опитахте ли се да помогнете някак на момчето?
— Не. Не знаех какво става. Помислих, че някакви хлапета правят нещо. Не знаех. Не ми хрумна нищо лошо. Всяка сутрин в парка има толкова деца, смеят се, вършат щуротии. Прозвуча като че играта само е станала… по-груба.
Погледът му посърна.
— Как ви прозвуча гласът на момчето?
— Като че е пострадало.
— Имаше ли други звуци след този вик? Блъскане, шум от борба, каквото и да е?
— Не. Нищо друго не чух.
— Какво се случи след това?
— Кучето беше настръхнало, държеше се странно. Не знаех какво му е. Наложи се да го дърпам, за да продължим през парка.
— Докато вървяхте, видяхте ли някого?
— Не.
— Забелязахте ли още нещо необичайно онази сутрин?
— Не, чак докато чух сирените и полицаите започнаха да нахълтват в парка. Тогава научих какво е станало.
Ладжудис си седна на мястото.
Всеки присъстващ в съдебната зала чуваше неспирното повторение на тези думи в главата си: „Престани, боли ме! Престани, боли ме!“. Аз също. Съмнявам се, че въобще ще успея да ги пропъдя от съзнанието си. Но дори тази подробност не показваше, че Джейкъб е виновен.
За да подчертае този факт, Джонатан се изправи за един-единствен въпрос, колкото да отбележи участие в кръстосания разпит:
— Господин Стъдницър, вие изобщо не видяхте това момче — Джейкъб Барбър, в парка онази сутрин, така ли?
— Не го видях.
Джонатан остана още малко пред съдебните заседатели, поклати глава и промълви:
— Ужасно, ужасно…
Показваше им, че и ние сме от добрите.
Така завърши и този ден на изпитания. Въпреки всичко — страшната диагноза на доктор Фогъл, разбитата Лори и може би последните думи на убитото момче — след тези три дни все още имахме предимство, и то огромно. Ако играехме мач в любителско първенство по софтбол, може би вече щяхме да обмисляме прекратяването му, за да избегнем унизителен разгром на противника. Както се оказа, това беше последният добър ден за нас.
„Г-н Ладжудис: Позволете да ви прекъсна за малко. Доколкото разбирам, съпругата ви е била много разстроена.
Свидетел: Всички бяхме разстроени.
Г-н Ладжудис: Но на Лори й е било особено тежко.
Свидетел: Да, тя трудно понасяше този товар.
Г-н Ладжудис: Имало е още нещо. У нея очевидно са се зародили съмнения в невинността на Джейкъб, особено след като всички сте говорили с доктор Фогъл и сте чули подробностите за пълната диагноза. Лори дори ви е попитала направо как би трябвало да постъпите вие двамата, ако вашият син е виновен, нали?
Свидетел: Да. Малко по-късно. Но тя беше много разстроена в онзи момент. Нямате представа колко беше съсипана.
Г-н Ладжудис: А вие? Не бяхте ли разстроен?
Свидетел: Бях, разбира се. Много се уплаших.
Г-н Ладжудис: Уплашихте се, защото най-после започнахте да обмисляте възможността Джейкъб да е виновен ли?