— Да.
— Да, разбира се!
Дъфи го гледаше безстрастно като играч на покер. Неговата задача беше да казва колкото може по-малко, да премълчава всяка излишна дума. Ако се впуснеше в подробности, можеше само да улесни защитата.
— А сега относно ролята на Анди Барбър в разследването — твърдите ли, че вашият приятел Анди е направил нещо неправилно или неуместно?
— Не.
— Можете ли да посочите някакви негови грешки или подозрителни решения?
— Не.
— Нещо, което сте подлагал на съмнение тогава или сега?
— Не.
— Тук бе споменато лицето Лионард Пац. Дори след като знаем всичко, което ние известно сега, смятате ли за неправилно, че Пац е бил заподозрян в някакъв етап от разследването?
— Не.
— Не, защото в ранните етани от разследването тръгвате по всяка възможна следа, хвърляте мрежата колкото може по-нашироко, така ли?
— Да.
— Ако ви кажа, че Анди Барбър все още смята Пац за истинския убиец, това ще ви изненада ли, лейтенант?
Дъфи се смръщи леко.
— Не. Той вярваше в това от самото начало.
— Не е ли вярно, освен това, че вие сте детективът, който е привлякъл вниманието на господин Барбър към Лионард Пац?
— Вярно е, но…
— Обикновено можеше ли да се разчита на преценките на Анди Барбър в разследванията на убийства?
— Да.
— Виждате ли нещо странно във факта, че Анди Барбър е искал да разследва Лионард Пац за убийството на Бен Рифкин?
— Странно? Не. Това беше логично при ограничената информация, с която разполагахме тогава.
— И все пак Пац никога не е бил разследван сериозно, нали?
— Да, разследването бе прекратено, щом бе взето решението да бъде обвинен Джейкъб Барбър.
— И кой взе решението да не се занимавате с Пац?
— Районният прокурор Лин Канаван.
— Тя самостоятелно ли взе това решение?
— Не, доколкото знам, така я е посъветвал господин Ладжудис.
— В онзи момент имаше ли доказателства, които изключваха Лионард Пац от кръга на заподозрените?
— Не.
— Появиха ли се доказателства, които го оневиняват пряко?
— Не.
— Не. Защото тази насока в разследването просто е била изоставена, нали?
— Предполагам.
— И е била изоставена, защото господин Ладжудис е искал това, нали?
— Имаше обсъждане с всички участници в разследването, включително районния прокурор и господин Ладжудис…
— Изоставена е, защото на това обсъждане господин Ладжудис е настоял, не съм ли прав?
— Е, сега сме тук за това дело, така че отговорът очевидно е „да“.
В гласа на Дъфи се усети досада.
— И така, след като знаем всичко, което вече ни е известно, имате ли някакви съмнения в почтеността на вашия приятел Андрю Барбър?
— Не. — Дъфи се замисли или поне се престори, че го прави. — Не, според мен Анди никога не е подозирал Джейкъб.
— Значи според вас Анди не е подозирал нищо?
— Да.
— Собственият баща на момчето, който е бил с него през целия му живот? И нищо не е знаел?
Дъфи сви рамене.
— Не мога да твърдя категорично. Но не мисля, че е знаел.
— Как е възможно да живееш с едно дете четиринайсет години и да знаеш толкова малко за него?
— Не мога да предложа обяснение.
— Ясно. Всъщност и вие познавате Джейкъб, откакто се е родил, нали?
— Да.
— И отначало вие също не сте имал никакви подозрения спрямо Джейкъб, нали?
— Нямах.
— За толкова години нито веднъж ли не ви хрумна, че има нещо опасно в Джейкъб? Не сте имал причини да го подозирате, нали?
— Така е.
— Разбира се, че е така.
— Възразявам. Настоявам господин Клайн да не добавя свои коментари към отговорите на свидетеля.
— Възражението се приема.
— Моля за извинение — с великолепна неискреност каза Джонатан. — Нямам други въпроси.
Съдията попита:
— Господин Ладжудис, ще подложите ли свидетеля на кръстосан разпит?
Ладжудис се подвоуми. Можеше да не рови повече. Несъмнено разполагаше с достатъчно доводи, за да твърди пред съдебните заседатели, че съм нечестен и съм пречил на разследването, за да прикрия своето побъркано хлапе. По дяволите, дори не се налагаше да го твърди — заседателите чуха няколко пъти такива намеци в свидетелските показания. Бездруго аз не бях подсъдимият в това дело. Можеше да се задоволи със спечеленото и да продължи нататък. Но той се бе разгорещил от набраната инерция. По лицето му се познаваше, че се чувства обзет от величаво вдъхновение. Явно вярваше, че има сили още сега да нанесе смъртоносния удар. Поредното непораснало момче в тяло на зрял мъж, което не може да устои на кутията с бонбони пред очите му.