— Какъв тип? — сепна се Джонатан.
— Който стоеше ей там и ни гледаше.
— Не. Кой беше?
— Не знам. Не съм го виждал досега.
— Мислиш, че може да има нещо общо с бележката ли?
— Не знам. Дори не знам дали ни гледаше. Но така ми се стори, нали разбираш…
— Хайде — Джонатан ни побутна към колата. — Напоследък мнозина ни гледат. Това скоро ще свърши.
31. Прекъснат разговор
Около шест часа довършвахме вечерята си — аз и Джейкъб си позволихме предпазлив оптимизъм и оплюхме Ладжудис и неговата тактика на отчаянието, а Лори се стараеше да поддържа илюзията, че всичко е сигурно и нормално, макар у нея вече да се прокрадваха смътни подозрения и към двама ни.
Телефонът звънна.
Вдигнах слушалката. От централата ме уведомиха, че обаждането е за наша сметка и попитаха дали го приемам. Изненадах се, че хората още се обаждат за сметка на събеседника. Да не ни разиграваха? Останаха ли изобщо телефонни будки, от които някой може да се обади така? Само в затворите…
— От кого е обаждането?
— Бил Барбър.
— Господи… Не, няма да приема. Чакайте! Задръжте така. — Притиснах слушалката към гърдите си, сякаш сърцето ми щеше да говори с него. — Добре, приемам да е за моя сметка.
— Благодаря. Моля, изчакайте да ви свържа. Приятен ден!
Щракане.
— Ало?
— Какво има?
— Какво има ли? Мислех си, че пак ще дойдеш.
— Бях малко зает.
— „О, аз бях малко зает!“ — присмя ми се той. — Отпусни се, бе. Бъзикам те, тъпчо. Ти к’во си мислиш? „Ей, младши, ела ми на гости, ще те заведа на риболов!“ И знаеш ли какво ще ловим? Ами риби, бе.
Изобщо не се досещах за какво говори. Може би беше някакъв затворнически жаргон. Гръмогласният му смях отекна в слушалката.
— Исусе Христе… Много си приказлив.
— Че как да не съм, като няма с кого да си дърдоря в това шибано място. А синът ми ме е забравил.
— Искаш ли нещо? Или се обади само да си побъбрим?
— Искам да знам какво става с делото срещу хлапето.
— Защо те е грижа?
— Той ми е внук. Искам да знам.
— През целия му живот досега ти дори не знаеше как се казва.
— И кой е виновен?
— Ти.
— Сигурен бях, че си го мислиш. — Той млъкна за малко. — Чух, че днес са споменали името ми в съда. Тук следим делото внимателно. За пандизчиите то си е като финал на световното.
— Ами да, споменаха и твоето име. Виждаш ли — дори в затвора още си бедствие за семейството си.
— Младши, стига си се вкисвал. Хлапето ще се отърве.
— Така ли било? Значи се смяташ за много печен адвокат, господин Доживотен-затвор-без-право-на- помилване?
— Знам това-онова.
— Брей, знаеш това-онова. Я ми направи услугата да не звъниш повече тук и да не ми обясняваш за моята професия. Пък и вече си имам адвокат.
— Младши, не си прав. Когато твоят адвокат приказва, че ще ме призове като свидетел, вече става и моя работа, а?
— Няма да се случи. Само ти ни липсваш в съдебната зала. Ще превърнеш всичко в цирк.
— Ти по-добра стратегия ли имаш?
— Аха, имаме.
— И каква е тя?
— Изобщо няма да представяме контратеза. Ще оставим обвинението да се мъчи. Те имат… Защо си губя времето да говоря с тебе за това?
— Защото ти се иска. Когато едно хлапе закъса, има нужда от своя старец.
— Това шега ли беше?
— Не! Още съм твой баща.
— Не си.
— Не съм ли?
— Не, не си.
— А кой тогава ти е баща?
— Нямам баща.
— Нямаш баща, а? Да не си някакво дърво?
— Точно така, нямам. Не ми трябва.
— Всеки има нужда от баща, всеки. А сега съм ти нужен повече от всеки друг път. Иначе как ще докажеш оная измишльотина за „неудържимия подтик“?
— Не е нужно да я доказваме.
— Виж ти. И защо?
— Защото Ладжудис не може да подкрепи с убедителни доказателства обвинението. Очевидно е. Затова нашата защита е лесна — Джейкъб не го е направил.
— Ами ако това се промени?
— Няма.
— Тогава защо се домъкна чак дотук и ме попита? И поиска да вземеш проба от слюнката ми? За какво беше цялата щуротия?
— За всеки случай.
— За всеки случай… Значи малкият не го е направил, но в случай че го е направил…