— Нещо подобно.
— А твоят адвокат какво иска да кажа?
— Не иска да казваш нищо. Не биваше дори да споменава за това в съда днес. Просто сбърка. Вероятно си мислеше как ще дотичаш в съда да заявиш, че никога не си имал нищо общо със своя внук. Вече ти казах, че изобщо няма да припариш до тази съдебна зала.
— По-добре го обсъди с адвоката си.
— Слушай какво ще ти кажа, Кървав Били, и то за последен път. Ти не съществуваш. Ти си само кошмар, който сънувах в детството си.
— Ей, младши, искаш да ме заболи ли? Ще трябва да ме изриташ в ташаците.
— Това пък какво означава?
— Означава, че си губиш времето да ме обиждаш. Не ми дреме. Аз съм дядо на малкия, каквото ще да приказваш. Нищо не можеш да направиш. Можеш да се преструваш колкото си искаш, че ме няма. Все тая. Истината си остава същата.
Седнах, притиснат от внезапно безпокойство.
— Какъв е тоя Пац — попита той, — за когото говореше твоето приятелче ченгето?
Бях ядосан и объркан, прекалено развълнуван, затова не се замислих, а избълвах:
— Той го е направил.
— Значи той е убил онова хлапе?
— Ъхъ.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Откъде знаеш?
— Имам свидетел.
— И ще оставиш моя внук да си го отнесе вместо него?
— Не, няма да го оставя.
— Ами тогава направи нещо, младши. Разкажи ми за тоя Пац.
— Какво искаш да знаеш? Пада си по момчета.
— Значи блудства с деца?
— В известен смисъл.
— Как така в известен смисъл? Или го прави, или не го прави. Как може да блудства „в известен смисъл“?
— Както и ти беше убиец още преди наистина да убиеш някого.
— Младши, не се хаби. Казах ти, че няма да ме засегнеш.
— А ти престани да ме наричаш „младши“.
— Дразня ли те?
— Да.
— И как да ти казвам?
— Никак.
— Дрън-дрън. Все някак трябва да ти казвам. Иначе, как ще си говорим?
— Няма за какво да говорим.
— Младши, много гняв си събрал, знаеш ли?
— Искаш ли още нещо?
— Да искам ли? Че аз нищо не искам от тебе.
— Помислих си, че може би искаш да ти пратя кекс с ножовка в него.
— Ха, майтапчия. С ножовка. Стоплих какво намекваш. Щото съм в панделата.
— Позна.
— Чуй ме сега, младши, не ми трябва кекс с ножовка, ясно? И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Щото не съм в затвора.
— Я-я… Кога те освободиха?
— Няма нужда да ме освобождават.
— Няма ли? Ще ти подскажа нещо, смахнат дъртак такъв. Сещаш ли се за онази сграда с решетките? От която никога не те пускат да излезеш? Нарича се затвор, а ти несъмнено си в него.
— Младши, ти си тоя, дето нищо не разбира. В тая дупка са затворили само тялото ми. Това имат — тялото ми. А не мен. Аз съм навсякъде, ясно? Накъдето и да погледнеш, младши, накъдето и да погледнеш. Стопли ли? И гледай да държиш моя внук настрана от това място. Разбра ли, младши?
— Защо не се погрижиш ти за него? Нали си навсякъде.
— Може и да се погрижа. Може да долетя там при вас…
— Виж какво, имам работа. Трябва да затварям.
— Недей, още не сме…
Прекъснах разговора. Но той беше прав — остана с мен, гласът му още дрънчеше в ушите ми. Хванах слушалката и я натиснах ядно в гнездото, после повторих и потретих, докато не престанах да го чувам.
Джейкъб и Лори ме гледаха ококорено.
— Обади се дядо ти.
— Схванах.
— Джейк, не искам никога да говориш с него, чуваш ли? Говоря сериозно.
— Добре.
— Изобщо няма да си отваряш устата, дори да ти се обади. Просто прекъсваш връзката. Разбра ли?
— Добре де, добре.
Лори се вторачи сърдито в мен.
— Анди, това важи и за тебе. Не искам този човек да се обажда в дома ми. Той е като отрова. Следващия път и ти прекъсваш връзката, ясно ли е?
Кимнах.
— Добре ли си? — попита ме тя.
— Не знам.
32. Липса на доказателства
Петият ден от делото.
Точно в девет часа съдия Френч застана на мястото си като буреносен облак и съобщи през зъби, че искането на обвиняемия процесът да бъде обявен за невалиден е отхвърлено.