Джонатан изви глава настрана, докато я гледаше. Нямаше да се откаже толкова лесно.
— Петстотин?
— Не знам.
— Сто?
— Възможно е.
— Аха, значи е възможно. Значи шансовете ни в случая са едно към сто?
— Възразявам.
— Възражението се приема.
— Госпожо Раковски, защо разследващите проявиха интерес към конкретния модел нож — „Спайдърко Сивилиън“? Защо поискаха от вас да сравните точно този модел с раните?
— Защото е споменат в описанието на убийството, написано от обвиняемия…
— Според Дерек Ю.
— Така е. И същият свидетел твърди, че е видял подобен нож в обвиняемия.
— Значи пак Дерек Ю?
— Доколкото ми е известно.
— Значи единственото нещо, което свързва ножа с Джейкъб, са показанията на това объркано момче — Дерек Ю?
Тя не отговори. Ладжудис възрази припряно, но това нямаше значение.
— Ваша чест, нямам други въпроси.
33. Отец О’Лиъри
Вече не бях уверен как ще завърши делото, но продължавах да съм оптимист. Ладжудис се надяваше да направи печеливша комбинация от слаби карти. Но и нямаше друг избор. Не можеше да сложи асо на масата — толкова неоспоримо доказателство, че да задължи съдебните заседатели да обявят Джейкъб за виновен. Последната му надежда беше в цяла група свидетели, подбрани измежду съучениците на моя син. Не можех да си представя, че децата от „Маккормик“ толкова ще впечатлят съдебното жури.
И Джейкъб беше съгласен с мен. Отнасяхме се с подигравки към скалъпеното от Ладжудис обвинение и коментирахме, че всяка показана от него досега карта означава сигурна загуба. Особено удоволствие ни доставяха ударът на Джонатан с „липсата на доказателства“ и хокането от съдията, което Ладжудис отнесе, защото си позволи да спомене „гените на убиец“. Не се опитвам да внуша, че Джейкъб не беше уплашен до полуда. Защото беше. Всички бяхме. Просто облекчаваше малко страховете си с тупане по гърдите. И аз го правех. Чувствах се агресивен, преливащ от адреналин и тестостерон. Надвисналата ужасна катастрофа на обвинителната присъда изостряше всичките ми сетива.
Лори беше много по-посърнала от нас. Тя смяташе, че в едно толкова неясно дело съдебното жури ще сметне за свой дълг да обяви Джейкъб за виновен. Не биха рискували да сбъркат. Ще пратят зад решетките това момче-чудовище, за да опазят невинните дечица — край на проблема. Те не биха оставили безнаказано убийството на Бен Рифкин. В противен случай справедливостта нямаше да възтържествува. И щом, за да постигнат това, трябваше да нахлузят примката на шията на Джейкъб, нямаше да се поколебаят. В нерадостните предсказания на Лори долавях нещо още по-мрачно, но не смеех да я попитам направо. Някои чувства е най-добре да не бъдат изразени. Не бива да принуждаваш майката да казва някои неща за детето си, дори ако тя вярва в тях.
Затова в онази вечер обявихме примирие. Решихме да не предъвкваме повече веществените доказателства, за които слушахме цял ден, да не обсъждаме безкрайно подробностите за контактните петна, ъглите на прободните рани и всичко останало. Предпочетохме да седнем на дивана и да гледаме телевизия в доволно мълчание. Когато Лори се качи горе около десет часа, ми се прокрадна смътната идея да отида при нея. Преди бих го направил. Либидото щеше да ме повлече подире й, сякаш съм датски дог на каишка. Но с това беше свършено. Лори загуби всякакво желание за секс, а аз не можех да си представя как ще заспя до нея, как ще заспя изобщо. Пък и все някой трябваше да изключи телевизора и да накара Джейкъб да си легне по някое време.
Малко след единайсет часа — тъкмо започваше Шоуто на Джон Стюарт, Джейк каза:
— Онзи пак е тук.
— Кой?
— Онзи тип с цигарата.
Надникнах през външните щори на хола.
Същият „Линкълн Таун Кар“ бе спрял нагло точно срещу къщата под една от уличните лампи. Прозорецът до шофьора беше леко отворен, за да тръска пепелта.
— Да се обадим ли на ченгетата? — предложи Джейкъб.
— Не. Аз ще се погрижа за това.