Отидох в антрето и извадих от гардероба малка червена бейзболна бухалка от алуминий, зарязана там от години между чадърите и обувките, може би след последния мач на Джейкъб в детския отбор.
— Татко, това може би не е добра идея.
— Няма по-добра, повярвай ми.
Всъщност, Джейкъб се оказа прав, наистина не беше добра. Не си затварях очите за вероятността да съсипя още повече и без това променената представа на хората за нас, особено за Джейкъб, но бях се настроил само да сплаша Човека-с-цигарата, без да се стига до насилие. И все пак ме бе обзело чувството, че мога да пробия и стена е главата си, желанието най-сетне да направя нещо. Честно казано, не знам докъде бях готов да стигна. Впрочем не се и наложи да разбера.
Когато излязох на тротоара пред къщата, пред мен профуча полицейска кола — черен „Форд Интерсептър“, без всякакви отличителни знаци. Появи се сякаш от нищото, с мигащи сини лампи, които осветиха улицата. Спря под ъгъл пред другата кола, за да й попречи да потегли.
Отвътре изскочи Пол Дъфи — само якето с емблема и значката на колана му показваха, че е от щатската полиция. Изгледа ме (бях отпуснал надолу ръката си с бухалката, но това не пречеше да изглеждам нелепо) и повдигна вежди.
— Прибирай се вкъщи, шампионе!
Не помръднах. Толкова се стъписах, а и отношението ми към Дъфи вече беше толкова объркано, че нямах желание да го послушам.
Той ме загърби и отиде при досадника.
Стъклото откъм шофьора се спусна с бръмчене и мъжът в колата попита:
— Проблем ли има?
— Искам да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон на колата.
— Имам право да седя в собствената си кола, нали?
— Господине, отказвате ли да представите поисканите документи?
— Нищо не отказвам. Искам да знам защо ме безпокоите. Седя си, на никого не преча, улицата е достъпна за всички.
Мъжът пъхна цигарата в уста и се наклони напред, за да измъкне портфейла от задния си джоб. Когато Дъфи взе шофьорската книжка и се върна при полицейската кола, мъжът се вторачи в мен изпод козирката на шапката си и подхвърли:
— Как я караш, мой човек?
Не отговорих.
— Всичко наред ли е с теб и семейството?
Продължихме да се зяпаме.
— Хубаво е да имаш семейство.
Мълчах, а той продължи да пуши с пресилено безгрижие.
Дъфи излезе от колата, върна му книжката и талона и го попита:
— Вие ли бяхте спрял тук онзи ден вечерта?
— Не, господине.
— Господин О’Лиъри, защо не отидете другаде? Пожелавам ви приятна вечер. И повече не се връщайте тук.
— Улицата не е ли на всички?
— Не се отнася за вас.
— Както кажете, господин полицай. — Пак се сгъна и натика с пъшкане портфейла си в задния джоб. — Съжалявам, малко съм тромав. Остарявам. — Ухили се първо на Дъфи, после на мен. — Господа, приятна вечер и на вас. — Сложи си предпазния колан и го заключи показно. — Щрак, иначе глоба. Господин полицай, май трябва да преместите колата. Пречите ми.
Дъфи седна в полицейската кола и я премести два-три метра назад.
— Лека ви нощ, господин Барбър — каза О’Лиъри и бавно потегли.
Дъфи застана до мен.
— Искаш ли да ми обясниш какво става? — попитах го аз.
— Да, добре е да поговорим.
— Ще влезеш ли?
— Виж какво, Анди, ще те разбера, ако не желаеш да влизам в къщата ви и да се мотая наоколо. Няма проблем. Можем да говорим и тук.
— Не, всичко е наред. Просто ела вътре.
— Предпочитам да…
— Дъф, казах ти, че всичко е наред.
Той се намръщи.
— Лори будна ли е?
— Притесняваш се от нея ли?
— Да.
— Но не и от мен?
— Не очаквам с нетърпение този разговор, откровено казано.
— Не се тревожи. Мисля, че тя заспа.
— Нещо против да взема това?
Подадох му бухалката.
— Наистина ли мислеше да я използваш? — попита Дъфи.
— Имам право да не отговарям на въпроси.
— Да, може би така е най-добре.
Той пъхна бухалката в колата си и влезе с мен в къщата. Лори стоеше със скръстени ръце на площадката на вътрешната стълба по долнище на пижама и фланела. Не каза нищо.
— Здрасти, Лори — каза Дъфи.
Тя се завъртя и се върна в спалнята.
— Здрасти, Джейкъб.