— Видя ли го онази сутрин, преди да влезеш в класната стая?
— Ами да, при шкафчетата.
— Какво правеше?
— Само си слагаше нещата вътре.
— Имаше ли нещо необичайно във външния му вид?
— Не.
— А по дрехите?
— Не.
— Имаше ли нещо на ръката му?
— Имаше голямо петно. Приличаше на кръв.
— Опиши петното.
— Ами просто беше червено петно, колкото монета от четвърт долар.
— Ти попита ли го от какво е?
— Да. Казах му: „Пич, какво ти е на ръката?“. Той май каза: „Нищо ми няма. Драскотина“.
— Ти видя ли обвиняемия да се опитва да махне кръвта?
— Не веднага.
— Той отрече ли, че петното на ръката му е от кръв?
— Не.
— Добре, какво стана след това?
— Отидох в класната стая.
— Тогава в една паралелка ли бяхте с Бен Рифкин?
— Да.
— Но той не е бил в класната стая онази сутрин.
— Не беше.
— Това не ти ли се стори странно?
— Не. Не знам дали изобщо забелязах. Може да съм помислил, че е болен.
— Какво се случи в класната стая?
— Нищо. Същото както винаги: кой отсъства, малко съобщения, после отидохме по стаите за първия час.
— Какъв беше първият час в твоята програма?
— Английски език.
— Ти отиде ли?
— Ами да.
— И обвиняемият ли беше в часа по английски?
— Да.
— Говори ли с него?
— Казахме си „здрасти“, това беше.
— Имаше ли нещо необичайно в поведението и в думите на обвиняемия?
— Не.
— Не ти ли се стори, че е разстроен?
— Не.
— Нещо необичайно във външния му вид?
— Нищо.
— Кръв по дрехите или нещо подобно?
— Възразявам.
— Възражението се приема.
— Би ли описал външния вид на обвиняемия, когато го видя в стаята за часа по английски език?
— Май носеше обикновени дрехи — джинси, маратонки, де да знам още какво. Нямаше кръв по дрехите му, ако това ме питате.
— А на ръцете?
— Петното го нямаше.
— Значи си е измил ръцете?
— Така излиза.
— Имаше ли порязвания или драскотини по ръцете му? Нещо, което да е причинило кървене?
— Не помня да е имало. Не съм се заглеждал.
— Добре, какво се случи след това?
— Ами часът по английски продължи към петнайсетина минути, после обявиха, че блокират училището.
— Какво означава това?
— Прибираме се по класните стаи, пак ни преброяват, заключват вратите и всички оставяме вътре.
— Знаеш ли кога се прилага блокиране на училището?
— Когато има някаква опасност.
— За какво си помисли, когато чу, че блокират училището?
— За стрелбата в „Кълъмбайн“.
— Значи помисли, че в училището е проникнал въоръжен човек?
— Ами да.
— Уплаши ли се?
— То се знае. Всички се уплашиха.
— Помниш ли как реагира обвиняемият, когато директорът обяви блокадата?
— Нищо не каза. Само се позасмя. Щом чухме, всички хукнахме към класните стаи.
— Обвиняемият изглеждаше ли неспокоен или уплашен?
— Не.
— В този момент някой знаеше ли причината за блокадата?
— Не.
— Някой свърза ли случката с Бен Рифкин?
— Не. Да де, по-късно сутринта ни казаха, но не в началото.
— Какво се случи след това?
— Просто си седяхме в класните стаи със заключени врати. По уредбата обявиха, че нямало опасност за нас, нямало оръжия в училището, затова учителите отключиха вратите и чакахме. Беше нещо като учебна тревога.
— И преди това сте се упражнявали за блокада, така ли?
— Ъхъ.
— Какво се случи след това?
— Останахме по стаите. Казаха ни да си извадим учебниците, да четем или да си пишем домашните, каквото решим. После отмениха часовете и към единайсет си тръгнахме.
— Никой ли не ви разпита — теб, други ученици?
— В този ден не.
— Никой ли не претърси училището или шкафчетата, или някого от учениците?
— Не съм видял такова нещо.
— Така… Когато ви разпуснаха и накрая ви разрешиха да излезете от стаята, какво видя?