— Значи Джейкъб беше ядосан?
— Да.
— Струваше му се, че е подложен на тормоз?
— Той наистина беше подложен на тормоз.
— Ти опита ли да се намесиш поне веднъж, за да престане Бен да тормози твоя приятел?
— Не.
— Защо не?
— Защото щеше да е все тая. Бен нямаше да ме чуе. Не става така.
— Тормозът само словесен ли беше? Стигаше ли до физическо насилие?
— Понякога Бен го блъскаше или го буташе с рамо, когато се разминаваха, понякога вземаше неща на Джейк от раницата или обяда му, или каквото му хрумне.
— Обвиняемият обаче ми се вижда едро момче. Защо Бен се е заяждал безнаказано с него?
— Бен също беше едър, а и по-як. И имаше повече приятели. Май всички ние — Джейк, Дилън, аз — си знаехме, че не сме от важните хора в училище. Тоест… де да знам, оплетена работа. Малко е трудно да го обясня. Но ако се бяхме сбили наистина с Бен, всички щяха да ни отрежат.
— В смисъл че щяха да прекъснат отношенията си с вас?
— Ъхъ. Как щяхме да я караме в училище, ако всички ни обърнат гръб?
— Бен държеше ли се така и с други деца или само с Джейкъб?
— Само с Джейкъб.
— Имаш ли представа защо го правеше?
— Щото знаеше, че Джейк побеснява от това.
— Ти виждаше ли, че Джейк побеснява?
— Всички виждаха.
— Джейкъб често ли побесняваше?
— Заради Бен ли? Разбира се.
— А заради други неща?
— Да, от време на време.
— Разкажи ни по-подробно за характера на Джейкъб.
— Възразявам.
— Възражението се отхвърля.
— Хайде, Дерек, разкажи ни за характера на Джейкъб.
— Ами той се вкисваше сериозно от разни неща. Кипваше отвътре, но не го показваше. Навиваше пружината до скъсване и понякога избухваше заради някоя дреболия. После все беше гузен, защото изглеждаше, че прекалява, но никога не беше само заради дребния повод. А заради всичко друго, за което все си мислеше.
— Как научи всичко това?
— Той ми казваше.
— Някога вбесявал ли се е на теб?
— Не.
— А вбесявал ли се е в твое присъствие?
— Ами да, понякога ставаше малко шизо.
— Възразявам.
— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат предвид последното изречение.
— Дерек, би ли описал някой случай, когато обвиняемият е бил вбесен?
— Възразявам, няма връзка с делото.
— Възражението се приема. Господин Ладжудис, преминете към други въпроси.
Ладжудис сви устни. Обърна страница от жълтия си бележник — страница с въпроси, от които трябваше да се откаже. Отново закрачи като подплашена птица из съдебната зала, докато задаваше въпросите си, и накрая се настани повторно при катедрата до ложата на съдебното жури.
— Значи в дните след убийството на Бен Рифкин е имало причина да те разтревожи ролята на твоя приятел Джейкъб в тези събития?
— Възразявам.
— Възражението се отхвърля.
— Можеш да отговориш, Дерек.
— Да, имаше.
— Имаше ли нещо конкретно, освен характера му, което събуди у теб подозрения спрямо Джейкъб?
— Да. Той имаше нож. Нещо като армейски нож. Боен нож. Много остър, цялото острие беше… назъбено. Страх да те хване.
— Виждал ли си този нож?
— Ами да. Джейк ми го показа. Дори веднъж го донесе в училище.
— Защо го донесе в училище?
— Възразявам.
— Възражението се приема.
— Показа ли ти веднъж ножа в училище?
— Да, показа ми го.
— Обясни ли защо ти го показва?
— Не.
— Каза ли ти защо поначало е искал да има нож?
— Май си мислеше, че е готин, това е.
— А ти как реагира, когато видя ножа?
— Казах нещо като „Пич, готин е“.
— Не те ли притесни?
— Не.
— А не се ли разтревожи?
— Тогава не.
— Бен Рифкин беше ли наблизо в деня, когато Джейкъб ти показа ножа?
— Не. Никой не знаеше, че Джейк имаше ножа. Просто си го носеше. Все едно си имаше своя тайна.
— Къде държеше ножа?
— В раницата или в джобовете.