Това разследване ми се струваше някак сбъркано. Странно. Твърде тихо, дори след дългите пет дни ровене в случая. Може и да е клише, но си остава вярно — в повечето случаи пробивът се случва рано, в първите трескави часове и дни след убийството, когато всичко е шумно, има улики, догадки, идеи, очевидци, обвинения, тоест възможности. В други случаи е нужно малко повече време да вникнеш в тях, да откриеш верния сигнал в шумната среда, истинската история сред множеството правдоподобни. Съвсем малко случаи обаче така и остават неразкрити. Сигналът просто не се появява в шума. Има всякакви възможности, до една правдоподобни, но нито една не се потвърждава и така случаят приключва. Шумът обаче изобилства всеки път. Винаги има заподозрени, теории, предположения, с които да се захванеш. Но не и при убийството на Рифкин. Пет дни тишина. Някой бе надупчил три пъти момчето в гърдите, без да остави нищо, което да подсказва кой или защо.
Мъчителното безпокойство, което това причиняваше и на мен, и на детективите, работещи по случая, дори на града, вече започваше да изопва нервите. Чувствах се, сякаш някой ме разиграва. Пазеха някаква тайна от мен. Джейкъб и приятелите му си имат жаргонна дума за това усещане — „забълбукване“. Означава да тормозиш някого, като го подвеждаш в грешна посока, най-често чрез укриване на особено важен факт. Момиче се преструва на момче — това е забълбукване. Едва в края на филма се разкрива съществен факт, който променя или обяснява всичко до този момент — например в „Шесто чувство“ или „Обичайните заподозрени“. Джейк ги нарича „забълбукващи“ филми. И случаят Рифкин започваше да изглежда като забълбукване. Можех да си обясня пълната мъртвешка тишина в дните след убийството само с това, че някой нарочно е нагласил всичко. Някой наоколо наблюдаваше, наслаждаваше се на нашата безпомощност и глупост. При разследване на тежко престъпление детективът често изпада в праведна омраза към престъпника, преди изобщо да има представа кой може да е той. Аз обикновено не стигам до такава крайност, но този наистина започваше да ме изнервя. Да, не само защото бе убил, но и защото се бъзикаше с нас. Защото отказваше да се предаде. Защото владееше положението.
На снимките от местопрестъплението се виждаше трупът върху кафявите листа — превит, с лице към небето и отворени очи. Самите изображения не бяха прекалено зловещи — момче лежи върху листа. След толкова години работа вече дори многото кръв не ме стряскаше. Подобно на много други хора, които се срещат отблизо с насилието, се научих да сдържам чувствата си. Никога твърде високо, никога твърде ниско. Още от малък винаги се стараех да е така. Чувството за самоконтрол ми харесваше.
Бенджамин Рифкин беше на четиринайсет години, осмокласник в училището „Маккормик“. Джейкъб беше негов съученик, но почти не го познаваше. Каза ми, че Бен се славел в училището като „мърда“ — макар и умен, не си давал зор с уроците и никога не участвал в групите за напреднали, които запълваха толкова много от времето на моя син. Красиво момче. Често оформял косата си с гел във вдигнат перчем отпред. Според Джейкъб момичетата го харесвали. Бен обичал спорта и бил сравнително добър атлет, но предпочитал скейтборда и ските пред отборните спортове.
— Не движех с неговата компания — каза синът ми. — Правеха се на много готини. — И добави с типична пубертетска хапливост: — Сега всички се прехласват по него, а преди май никой не го и забелязваше.
Трупът бе открит на 12 април 2007 г. в парка „Колд Спринг“ — почти триста декара борова гора, опираща в територията на училището. В парка се кръстосваха пътеки за бягане, чиито разклонения водеха до главната алея по периферията му. Познавах много добре района, защото през повечето дни тук правех сутрешния си крос. До една от тези пътеки тялото на Бен било захвърлено по лице в малка падинка. Плъзнало се и спряло в подножието на дърво. Жена на име Пола Джането забелязала трупа, докато бягала по пътеката. Времето се знаеше съвсем точно — тя спряла спортния си хронометър, щом отишла да види какво става, в 9:07 часа. По-малко от час след като момчето излязло от дома си за училище. Не се виждала кръв. Тялото лежало с главата надолу по склона, с изпънати напред ръце и събрани крака, досущ като при изящен скок във вода. Джането казала, че момчето не изглеждало мъртво, затова го обърнала по гръб да провери какво му е. „Помислих, че му е прилошало, може би е припаднал или нещо подобно. Изобщо не очаквах…“ По-късно съдебният лекар отбеляза, че положението на тялото на склона може да е причинило неестественото зачервяване на лицето, тъй като кръвта се е стекла към главата. Когато обърнала момчето по гръб, жената открила, че тениската му е подгизнала от кръв. Олюляла се назад и паднала, после изпълзяла нагоре два-три метра на длани и колене, станала и хукнала. Затова положението на трупа на снимките — извит и с лицето нагоре — не отговаряше на позата, в която е бил намерен.