— Ако се наложи.
— Наистина ли? Би ли могъл?
— Да. Чуй ме — ако той е виновен, ако загубим делото, ще бъдем принудени да се справим някак с положението. Поне това ми е ясно. И ще продължаваме да бъдем негови родители. Не можеш да подадеш оставка от тази работа.
— Ти си най-вбесяващо нечестният мъж.
— Защо?
— Защото се нуждая от теб сега, но ти не си с мен.
— Напротив!
— Не си. Опитваш се да ме наставляваш. Говориш с изтъркани фрази. Ти си някъде зад тези хубави кафяви очи и аз не знам какво мислиш наистина. Не мога да те разбера.
Въздъхнах и наведох глава.
— Лори, понякога и аз не мога да се позная. Не знам какво мисля. Старая се изобщо да не мисля.
— Моля те, Анди, трябва да мислиш. Погледни в себе си. Ти си неговият баща. Направил ли го е? На този въпрос се отговаря с „да“ или „не“.
Тя ме тласкаше натам — към надвисналия черен силует на Джейкъб Убиеца. Отърках се в него, докоснах края на дрехата му… и не можах да пристъпя напред. Опасността беше твърде голяма.
— Не знам — отговорих.
— Значи мислиш, че може да го е направил?
— Не знам.
— Но поне е възможно.
— Лори, казах, че не знам.
Тя се взираше в лицето ми, в очите, търсеше нещо, на което да се довери, търсеше опора. Опитах се заради нея да си сложа маската на решимост, за да открие в моето изражение каквото й е нужно — утеха, любов, близост, каквото ще да е. Но истината? Увереността? Нямаше ги, затова не можех да ги дам и на нея.
Около два часа по-късно, към един през нощта, в далечината се чу сирена. Това беше необичайно, защото полицаите и огнеборците рядко ги използваха в нашето тихо предградие, задоволяваха се с мигащите сигнални светлини. Воят на сирената продължи не повече от пет секунди, после в тишината остана само ехото, като угасен във вода факел. До мен Лори спеше все в същата поза, обърнала ми гръб. Отидох при прозореца да надникна, нямаше нищо по-различно. Оставаха още няколко часа, за да разбера какво означаваше тази сирена и как незнайно за нас всичко се бе променило.
Ние вече бяхме в Аржентина.
36. Страхотно шоу
Мобилният ми телефон звънна в пет и половина сутринта. Отговорих, без да се замислям, по навик, създаден с годините — бях свикнал на тези спешни обаждания по всякакво време. Дори изрекох с предишния си властен глас:
— Анди Барбър!
Така убеждавах хората, че всъщност не спя, колкото ще да е часът.
Когато прекъснах разговора, Лори попита:
— Кой беше?
Усещах как еуфорията ме обзема, залива ме някакво нереално щастие.
— Анди?…
— Свърши се.
— Какво означава „свърши се“?
— Той си е признал.
— Какво? Кой си е признал?
— Пац.
— Какво?!
— Джонатан направи каквото бе казал в съда — поискал е да бъде призован като свидетел. Пац получил призовката и снощи се самоубил. Оставил бележка с пълно самопризнание. Джонатан каза, че цяла нощ са били в апартамента му. Потвърдили са, че почеркът е негов. Бележката е автентична. Пац си е признал.
— Признал си е? Изведнъж? Възможно ли е?
— Не ти се вярва, нали?
— Как се е самоубил?
— Обесил се.
— О, Господи…
— Джонатан каза, че ще поиска прекратяване на делото, щом започне заседанието на съда.
Лори се разплака и закри устата си с ръце. Прегърнахме се и хукнахме към стаята на Джейкъб, сякаш беше сутринта на Коледа… или по-скоро на Великден, защото това чудо приличаше повече на възкресение. Разтърсихме го да се събуди, прегърнахме го и му съобщихме невероятната новина.
И всичко се промени. Просто така. Приготвихме се за съда, изчакахме да мине времето, за да се качим в колата и да потеглим натам. Гледахме новините по телевизията, надничахме в сайта Boston.com, но никъде не се споменаваше за самоубийството на Пац. Споглеждахме се ухилени и клатехме глави изумени.
Това беше по-добро, отколкото съдебното жури да го обяви за невинен. Защото присъдата „невинен“ означава само липса на доказателства. Невинността на Джейкъб бе доказана. И сякаш цялата страшна случка никога не я е имало. Не вярвам нито в Бог, нито в чудеса, но си беше същинско чудо. Не мога да обясня чувството с други думи. Струваше ни се, че сме спасени от някаква божествена намеса, от истинско чудо. Имаше само едно препятствие пред радостта ни — фактът, че още не можехме да повярваме докрай, не искахме да празнуваме, докато делото официално не бъде прекратено. Поне на теория не беше изключено Ладжудис да упорства с обвинението въпреки самопризнанието на Пац.