— Пуснете го! Какво ви става?
Той ме послуша.
Рифкин се изправи. В очите му имаше сълзи. Погледна ни с безпомощна омраза — очевидно още вярваше, че Джейкъб е убил сина му, но не можеше да направи нищо — и си тръгна.
Отец О’Лиъри дойде при Джейкъб и му протегна ръка.
— Поздравявам те, хлапе. Това в съда тая сутрин не се случва всеки ден. Видя ли физиономията на оня скапаняк прокурора? Безценно!
Джейкъб озадачено стисна ръката му.
— Страхотно шоу — заяви Отец О’Лиъри. — Страхотно шоу! — Засмя се. — Значи ти си момчето на Били Барбър? — обърна се към мен.
— Да.
Никога не съм признавал това с гордост. Не съм сигурен дали изобщо бях казвал това на глас дотогава. Но признанието ме свързваше някак с Отец О’Лиъри и май го развесели, защото и двамата се усмихнахме.
— Няма спор, че си по-едричък от него. В тебе могат да се поберат двамина като оня ситен мръсник.
Не знаех как да отвърна, затова си замълчах.
— Предай на твоя старец поздрави от мен — каза Отец О’Лиъри. — Господи, какви истории мога да ти разправя за него…
— Недейте. Моля ви.
Той подхвърли на Джейкъб:
— Днес си късметлия, хлапе.
Отдалечи се засмян и оттогава повече не съм го виждал.
Четвърта част
„Въпросът как точно електрическите сигнали и химическите реакции, протичащи секунда след секунда в човешкото тяло, извършват скока към мисълта, мотивацията, подтика, къде свършва физическата машинария на човека и започва духът в машината, съзнанието, всъщност не е въпрос на науката, поради простата причина че не можем да проведем експеримент, чрез който да запишем, измерим или възпроизведем това. Въпреки всичко научено досега, ние нямаме никаква смислена представа защо хората се държат така и вероятно никога няма да разберем.“
37. Животът след това
Животът продължава, може би дори твърде тягостно се проточва, ако трябва да сме откровени. Ако ти е отредено да живееш дълго, минаваш през трийсет хиляди, може би трийсет и пет хиляди дни, но само няколко десетки от тях имат значение — Големите дни, когато се случва Нещо Важно. Останалите, огромното мнозинство от тях, десетки хиляди дни си остават невзрачни, подобни, дори еднообразни. Плъзгаме се през тях и тутакси ги забравяме. И когато обръщаме поглед към миналото, не сме склонни да мислим за тази аритметика. Спомняме си малкото Големи дни и захвърляме в кошчето другите. Подреждаме своя дълъг безформен живот в спретнати кратки истории, както правя и аз сега. Но животът ни се състои предимно от боклук, от обикновени незапомнени дни, а Краят никога не е край.
Разбира се, денят, когато оневиниха Джейкъб, беше Голям ден. Но след него малките дни продължиха неумолимо.
Ние не се върнахме към „нормалния“ живот. И тримата бяхме забравили какво е нормално. Поне нямахме илюзии, че някога ще се върнем в него. Но в дните и седмиците след като снеха обвиненията срещу Джейкъб блаженството избледня и ние свиквахме с новото празно всекидневие. Почти не излизахме. Не смеехме да отидем на ресторант или на места, където се събират много хора, защото винаги долавяхме враждебен присмех. Аз поех пазаруването, защото Лори не би рискувала да се натъкне повторно на семейство Рифкин. Натоварих се със задължението да обмислям седмичното меню, докато правя покупки (понеделник — спагети или лазаня, вторник — пиле, сряда — бургери…). Отидохме на кино няколко пъти, обикновено в средата на седмицата, когато салоните не са толкова пълни, и въпреки това се вмъквахме вътре едва след като изгасваха осветлението. Повечето време се размотавахме вкъщи. Неуморно сърфирахме из мрежата с унесено, изцъклено изражение. Използвахме пътеката за бягане в мазето, вместо да излизаме за кросове навън. Разширихме абонамента си в „Нетфликс“, за да гледаме филми колкото ни се иска. Чувствахме се великолепно, радвахме се на свободата или поне на някакво нейно подобие.
Обмисляхме дали да не се преселим — уви, не в Буенос Айрес, а на по-прозаично място, където бихме могли да започнем на чисто: Флорида, Калифорния, Уайоминг. Представяхме си, че хората отиват там, за да преобразят живота си. Известно време умувах за градчето Бъзби в Аризона — казваха, че там е лесно да се скриеш от хорските погледи и никой не те притеснява. Не забравяхме и друго възможно решение — да напуснем страната, което имаше своето очарование. Впускахме се в безкрайни спорове за всичко това. Лори се съмняваше, че можем да избягаме от вдигналия се шум около делото, колкото и далече да отидем. А и казваше, че нейният живот бездруго е в Бостън. Аз жадувах да се преместим. Не се привързвах към определено място, моят дом беше там, където е Лори. Но изобщо не успявах да я убедя.