Самият аз не прекалявах с размишленията за кариерата си. Ясно ми беше, че няма да бъда прокурор. Не бих понесъл подхилването зад гърба си. Предполагам, че бих могъл да продължа с друга работа като юрист. Нищо не пречеше да стана адвокат, връзката ми с делото на Джейкъб дори щеше да бъде като медал на гърдите — драмата на несправедливо обвинения младеж, който се опълчил на властта, или кой както би пожелал да го тълкува. Струваше ми се обаче, че е малко късно да се прехвърля от другата страна на барикадата. Не знаех дали бих могъл да защитавам същите тези отрепки, които през целия си досегашен живот пращах в затвора. Не можех да определя съвсем в какво положение бях изпаднал, май си бях в чистилището, при другите от моето семейство.
Лори пострада най-зле от делото. През следващите седмици малко се посъвзе, но не стана отново предишната Лори. Не натрупа отново килограмите, които бе загубила, лицето й все ми изглеждаше бледо и изпито. Сякаш се бе състарила с десет години за броени месеци. Но истинските промени настъпиха в главата й. През онези първи седмици след тревогите с Джейкъб у Лори се долавяше някаква хладина и сдържаност. Тя беше нащрек. Можех да разбера тази нова за нея предпазливост — бе превърната в жертва и реагира както е присъщо на жертвите. Това промени отношенията в нашето семейство — нямаше я вече Мама, която умоляваше Джейкъб и мен, заблудените овчици, да споделяме чувствата си и да дърдорим за проблемите си, да се обръщаме с хастара навън, за да ни огледа хубавичко. Тя се отказа от това, поне за малко. Сега се взираше в нас от разстояние. Не можех да й се сърдя. Животът я бе предизвикал накрая и тя малко заприлича на мен, стана по-корава. Всички загрубяваме от раните си. Рано или късно това се случва на всеки.
38. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът
Пак бях в нишата за свиждане — в теснотията сред белите стени, с дебелото стъкло пред себе си. Чувах равномерния шум наоколо от приглушените разговори в съседните ниши, отслабените от разстоянието викове и врява в затвора, съобщенията по системата за оповестяване.
Кървавия Били се появи с тътрене зад прозореца, окованите му ръце бяха вързани с верига за колана, втора верига се спускаше от кръста му към окованите глезени. Това не му пречеше да влезе като тираничен крал, вирнал брадичка с гадна усмивчица. Сивата му коса бе сресана назад, в претенциозна прическа на побъркан старец.
Двама надзиратели го насочиха към стола, без да го докосват. Единият освободи ръцете му от колана на кръста, другият само наблюдаваше, после двамата се отдръпнаха заднешком и вече не ги виждах.
Баща ми взе слушалката и със събрани ръце като за молитва я доближи до ухото си.
— Младши!
Прозвуча като „Каква приятна изненада!“.
— Защо го направи?
— Какво съм направил?
— Говоря за Пац.
Очите му се извиха от лицето ми към телефона на стената и обратно, за да ми напомни да внимавам с приказките, вероятно линията се подслушваше.
— Младши, какви ги дрънкаш? Тук съм си през цялото време. Може и да не си чул, но аз не се размотавам насам-натам.
Извадих федерално досие, обобщаващо данните от всички щати. Разгънах го и притиснах първата страница към стъклото с длан, за да може да прочете името: „Джеймс Майкъл О’Лиъри, известен и като Джими, Джими-О. Отец О’Лиъри, дата на раждане 18 февруари 1943 г.“.
Той се наведе напред и примижа.
— Никога не съм чувал за него.
— Никога ли? Сериозно?
— Никога.
— Лежали сте заедно тук.
— Оттук минават мнозина.
— Шест години сте били в един затвор. Шест години!
Той сви рамене.
— Аз не завъждам аверчета. Това е затвор, а не колеж. Може би ако носиш снимка или нещо подобно… — Намигна ми палаво. — Но никога не съм чувал за тоя.
— Но той е чувал за теб.
Пак вдигнати рамене.