— Мнозина ме знаят. Аз съм легенда.
— Каза, че си го помолил да ни наглежда, да се погрижи за Джейкъб.
— Глупости.
— Да ни закриля.
— Глупости.
— Пратил си някого да ни закриля? Мислиш, че имам нужда от теб, за да опазя детето си?
— Ей, аз не съм говорил такива неща. Това са си твои приказки. Казах ти вече, че не съм чувал за тоя тип. Хич не разбирам какви ми ги дрънкаш.
Прекарате ли достатъчно време в някоя съдебна плата, ставате познавач на лъжите. Трупате опит в различаването на всевъзможните гаври с истината, както ескимосите различават видовете сняг. Това отричане с намигване (в което думите „не съм го направил“ означаваха „направих го, разбира се, но нищо не можеш да докажеш“) сигурно доставяше най-голямо удоволствие на всеки престъпник. Да се изсмееш в лицето на ченге! Поне нямаше съмнение, че моят пропаднал баща наистина се забавляваше. Като полицай е безсмислено да се бориш с това самопризнание чрез отричане. Научаваш се да приемаш положението. То е част от играта. Такава е дилемата на полицая: понякога не можеш да докажеш обвиненията без самопризнание, но не можеш да изтръгнеш самопризнания без вече да имаш доказателства.
Затова само свалих листа от стъклото и го пуснах на малката пластмасова подложка пред себе си. Облегнах се и разтрих челото си.
— Ама че си глупак. Дърт тъпанар! Знаеш ли какво направи?
— Глупак ли? Ти мен ли наричаш глупак? Нищичко не съм направил.
— Джейкъб беше невинен! Какъв глупак си само…
— Младши, мери си приказките. Не съм длъжен да седя тук и да си бъбря с теб.
— Нямахме нужда от твоята помощ.
— Нямахте, а? Не изглеждаше да е така.
— Щяхме да спечелим делото.
— А ако не бяхте спечелили? Тогава какво? Искаш хлапето да изгние в някое място като това ли? Младши, знаеш ли какво е това място? Гроб. Бунище. Голяма дупка в земята, където хвърлят боклука, дето никой не ще да го гледа повече. А и нали ти ми каза по телефона оная вечер, че ще загубите делото?
— Слушай, не можеш да… просто не можеш…
— За бога, младши, не ми се разкапвай пред очите. Срамота е, мамицата му! Виж какво, не казвам нищо за онова, което е станало, ясно? Щото не знам. Но каквото и да е станало с оня… как му беше името… Пац, каквото и да е станало с него, аз нищо не знам. Заврян съм в тая дупка. Какво мога да знам, по дяволите? Но ако ще искаш от мен да цивря, щото някакъв изрод, дето е опипвал и насилвал дечица, бил убит или се самоубил… Забрави тая работа. На света му е олекнало. Един скапаняк по-малко. Майната му. Няма го. — Той поднесе юмрук към устата си, духна и разтвори пръсти като магьосник, накарал монета да изчезне. „Няма го.“ — Един задник по-малко в света, нищо повече. Без такива като него е по-добре на тоя свят.
— Но и с такива като теб, нали?
Той ме изгледа ядно.
— Ей, аз още съм тук. — Изпъчи се. — Все едно е какво си мислиш за мен. Още съм тук, младши, ако ще да не ти харесва. Не можеш да се отървеш от мен.
— Както от хлебарките.
— Вярно, аз съм стара, яка хлебарка. И се гордея с това.
— И какво направи? Поиска да ти върне услуга ли? Или просто се свърза със стар приятел?
— Нали ти казах, че не знам за какво дърдориш…
— Знаеш ли, интересното е, че мина време, докато се досетя. Имам приятел полицай, който ми каза, че този Отец О’Лиъри е стар бияч и още урежда проблеми, а после добави: „По-точно ги отстранява“. Това си направил, нали? Обадил си се на стар приятел и си отстранил проблема.
Той не каза нищо. Защо да ме улеснява? Кървавия Били разбираше дилемата на полицая не по-зле от мен. Няма самопризнание — няма обвинения; няма обвинения — няма самопризнание.
Но и двамата знаехме какво се е случило. Убеден съм, че си мислехме за едно и също: Отец О’Лиъри отива там една вечер, сплашва дебелака, навира му пистолет в лицето, принуждава го да напише самопризнание. И младокът сигурно пълни гащите още преди Отец О’Лиъри да го провеси на въжето.
— Знаеш ли какво причини на Джейкъб?
— Ъхъ. Спасих му живота.
— Не. Отне му победата в съда. Отне му шанса да чуе от съдебното жури „невинен“. И отсега нататък винаги ще има сянка на съмнение. Винаги ще има хора, които са убедени, че Джейкъб е убиецът.
Той се разсмя. Не прихна, а се разкикоти оглушително.
— Победата в съда, а? И ще ми казваш, че аз съм глупак. Младши, да знаеш, не си толкова умен, колкото си мислех. — Той продължи с шумния, смахнат, напиращ смях. — Олеле — „победата в съда“! За бога, младши! Цяло чудо е, че ти си навън, а аз съм тук. Как става това, мамка му? За какво ти е тая глава, бе?