39. Раят
Оказва се, че човек може да се приспособи към почти всичко. Каквото някога е било за теб непоносимо възмутително, с времето започва да изглежда обикновено, нищо особено.
С времето всичко свързано с делото срещу Джейкъб загуби постепенно силата си да ни разярява. Направихме всичко, което можахме. Това уродливо събитие просто сполетя нашето семейство. Завинаги щяхме да останем известни с него, вероятно щеше да е първото изречение и в некролозите ни. И завинаги щяхме да останем белязани от това преживяване по начин, за който тогава дори не се досещахме. Всичко това започна да ни изглежда нормално, незаличимо и незаслужаващо повече коментари. И когато се случи, когато започнахме да свикваме с новия си живот като семейство с печална слава, когато най-после погледнахме напред, нашето семейство постепенно започна да се възстановява.
Най-напред това се случи с Лори. Тя поднови приятелството си с Тоби Ланзмън. Тоби не ни търсеше по време на делото, но първа сред нашите приятели в Нютън ни се обади след това. Тя си беше все същата, жилава и властна — същото слабо лице, същото пъргаво тяло със стегнат задник. Подхвана Лори със страховити тренировки, в които включи и дълги кросове, дори в студа. Лори казваше, че иска да бъде по-силна. Скоро упорстваше в изтощителните упражнения дори без Тоби. Връщаше се от все по-дългите бягания с пламнало лице, обляно в пот посред зима.
— Трябва да съм по-силна.
Пое отново ролята си на семеен капитан и се впусна в трудното начинание да съживи и Джейкъб, и мен. Приготвяше смайващо внушителни закуски, а тъй като не бързахме за работа, можехме да си четем на воля вестниците — Джейкъб — в своя „Макбук“, а двамата с Лори си разменяхме печатните издания на „Глоуб“ и „Таймс“. Тя организираше семейни филмови вечери и дори ми позволяваше да избирам любимите си гангстерски филми, а после търпеше добродушно, докато аз и Джейкъб повтаряхме до втръсване фрази като „Кажи «здрасти» на малкото ми приятелче“ или „До този ден не знаех, че Барзини го е правел през цялото време“. Веднъж ме подкачи, че наподобявам не Марлон Брандо, а Елмър Фъд и след това трябваше да поровим в „Ютюб“, за да покажем на Джейкъб кой е Елмър Фъд. Колко странно беше да чуваме отново смеха си.
Когато Лори откри, че Джейкъб и аз не можехме бързо да се отърсим от всичко онова, което ни се беше случило през последната година, реши да приложи по-силно лекарство.
— Защо не заминем някъде за малко? — предложи оживено една вечер. — Можем да отидем на семейна почивка, както някога.
Една от онези зашеметяващо очевидни идеи, които те разтърсват като откровение. Разбира се! В мига, когато тя предложи това, ние вече знаехме, че трябва да заминем. Как не бяхме се сетили за това по-рано?
— Блестящо! — възкликнах аз. — Ще си прочистим главите!
— Ще рестартираме компютъра! — вметна Джейкъб.
Лори чак опря юмруци в бузите си от вълнение.
— Толкова ми писна всичко това. Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя да се чувствам така по цял ден — в капан. Наистина искам да отида на друго място.
И тримата се скупчихме веднага около компютъра и още същата вечер решихме къде да заминем. Избрахме курорт в Ямайка, името му беше „Вълните“. Не познавахме мястото, но на сайта на курорта бяха качени фантастични снимки, подправени, разбира се, с „Фотошоп“: палми, плажове с бял пясък, наситена синева на морето. Всичко беше толкова съвършено и очевидно измамно, че не можахме да устоим. Същинско туристическо порно. Виждаха се засмени двойки — тя, стройна и загоряла по бикини и ефирна кърпа около бедрата, той, с посивели слепоочия, но с коремни мускули на културист. Типичното професионално мамче от предградията и типичният мениджър на средно равнище, но преобразени от „Вълните“, за да отприщят у себе си палавницата и жребеца. Хотелският комплекс беше целият с дървени капаци на прозорците и веранди, боядисан пъстро — една фантастична версия на карибско село. Хотелът се издигаше над поредица от лазурни басейни с фонтанчета и барчета до самата вода. Емблемата на „Вълните“ трептеше по дъното на басейните, които преливаха един в друг и накрая водата стигаше до ръба на ниска скала. Асансьор се спускаше до малко заливче с форма на подкова, а в далечината океанското синьо се простираше чак до безкрайната синева на небосвода без ясно очертан хоризонт — това би провалило илюзията, че „Вълните“ сякаш не са на същото земно кълбо, което всички обитаваме. Един свят на мечтите, в какъвто копнеехме да избягаме. Не искахме „истинско“ място — в Париж или в Рим не можеш да се отървеш от мислите си, което беше най-силното ни желание. Имахме чувството, че във „Вълните“ лошите мисли не могат да издържат дълго. Нищо не биваше да разваля забавлението.