— На двайсет и шест години е — добави Дъфи. — Живее близо до парка в онзи блок… „Уиндзор“, или както там му е името.
На полицейската снимка, прикрепена към досието, се виждаше едър мъж със закръглено лице, къса коса и добре очертани устни. Измъкнах снимката и се вгледах в нея.
— Хубавец. Защо не знаехме за него?
— Нямаше го в регистъра за сексуални престъпления. Преместил се е в Нютън преди по-малко от година и не е благоволил да се регистрира.
— И как го намерихте?
— Посочи ни го един от колегите ти, който се занимава с престъпленията срещу деца. Ето го най-отгоре и делото за сексуалното посегателство, което се гледа в районния съд на Нютън.
— Каква гаранция са му определили?
— Пуснали са го без гаранция.
— А какво е направил?
— Награбил някакво хлапе за пакета в обществената библиотека. Момчето е на четиринайсет години, връстник на Бен Рифкин.
— Така ли? Връзва се, нали?
— Поне е някакво начало.
— Чакай малко… Сграбчва момче за топките, но го пускат от ареста без гаранция?
— Изглежда момчето не иска да даде свидетелски показания.
— Въпреки това… Добре, аз отивам в библиотеката.
Взрях се в снимката. Имах някакво предчувствие за Пац от самото начало. Разбира се, вече бях под напрежение и исках да имам това предчувствие, защото отчаяно се нуждаех от заподозрян, трябваше най-после да покажа някакъв резултат. Затова не се доверявах на предчувствието и все пак не можех да го пренебрегна напълно. Човек трябва да се вслушва в интуицията си. Това означава да си компетентен — целият натрупан опит, спечелените и загубените дела, болезнените грешки, научените от повторенията дреболии. С времето тези неща ти дават инстинктивен усет за занаята. И още с първите факти за Пац усетът ми подсказа, че той може да е нашият човек.
— Струва си поне да го пораздрусаме — казах накрая.
— Има обаче един проблем — в досието му липсват случаи на насилие. Както и оръжие — няма нищо подобно. Само това не се връзва.
— Виждам две сексуални посегателства. За мен това си е насилие.
— Да стисне хлапе за топките не е същото като убийство.
— Все отнякъде трябва да започнем.
— Може би. Не знам, Анди. Тоест ясно ми е накъде биеш, но според мен повече прилича на мръсник, отколкото на убиец. Пък и той е сексуален маниак, а при Рифкин няма никакви признаци за сексуално насилие.
Свих рамене.
— Може изобщо да не се е стигнало дотам. Може някой да го е подплашил. Може би е предложил нещо на момчето или се е опитал да го вкара в гората, като е размахал нож, а хлапето се е възпротивило. Или пък му се е присмяло, подигравало се е… и Пац е побеснял.
— Твърде много „може би“ се събраха.
— Добре, нека поне чуем какво има да ни каже. Иди да го прибереш.
— Не мога. Нямаме нищо срещу него. Нищо не го свързва със случая.
— Тогава му кажи, че искаш да дойде, за да прегледа албумите със снимки на престъпници, и да видим няма ли да разпознае някого, когото е срещал в парка „Колд Спринг“.
— Вече има адвокат за предстоящото дело. Няма да дойде доброволно.
— Тогава кажи, че ще му лепнеш обвинение, защото не се е регистрирал след преместването на новия адрес. Това си е сериозен довод. Кажи, че детското порно в компютъра му е федерално престъпление. Кажи каквото искаш, няма значение. Просто го вкарай тук и го натисни малко.
— Не знам… — подвоуми се Дъфи. — Мен ако питаш, това е прибързано. Може да покажем негова снимка, да видим дали някой ще го разпознае, да поговорим с неговите съседи. Може да почукаме и на неговата врата, но с безобидни въпроси, за да го разприказваме. Не се знае какво ще изскочи. Ако го приберем, той просто ще се обади на адвоката си. И може да загубиш единствения си шанс да говориш с него.
— Не, по-добре е да го доведем. А после, Дъф, влизай му под кожата колкото си щеш. Бива си те в това.
— Сигурен ли си?
— Не трябва да позволяваме хората да смятат, че не сме притиснали достатъчно този тип.
Думите бяха неприсъщи за мен и сянка на съмнение плъзна по лицето на Дъфи. Открай време в работата си спазвахме неписано правило, че не ни пука кое как изглежда или какво си мислят хората. Мнението на прокурора не би трябвало да се влияе от политиката.