— Пол, знаеш за какво говоря — настоях аз. — Той е първият ни по-сериозен заподозрян. Не искам да го изгубя, защото не сме се постарали достатъчно.
— Така да бъде — съгласи се Дъфи с леко вкисната гримаса. — Ще го доведа.
— Добре.
Той се облегна на стола след края на служебния разговор и за да заглади краткото напрежение между нас, попита:
— Как мина отиването на Джейкъб на училище тази сутрин?
— О, с него всичко е наред. Джейк не се стряска от нищо. Лори обаче…
— Малко се е разстроила, така ли?
— Малко ли? Помниш ли онзи момент в „Челюсти“, когато Рой Шайдър трябва да изпрати децата си в океана, за да покаже на всички, че няма опасност?
— Сравняваш Лори с Рой Шайдър?
— Да, имаше същото изражение.
— А ти не се ли тревожеше? Хайде де… Хващам се на бас, че и ти си гледал като Рой Шайдър.
— Слушай, мой човек, аз приличах на Робърт Шоу, уверявам те.
— Само че нещата не потръгнаха добре за героя му, доколкото си спомням.
— И за акулата също. Само това има значение, Дъф. Върви да доведеш Пац.
— Анди, малко съм притеснена — каза Лин Канаван.
В първия момент не проумях за какво говореше.
Дори ми хрумна, че може би се шегува. Когато бяхме по-млади, тя имаше навика да се майтапи с хората. Неведнъж се хващах на номерата й и приемах сериозно подхвърлени думи, които малко по-късно се оказваха проява на чувство за хумор. Но почти веднага осъзнах, че този път говори съвсем сериозно. Или поне така изглеждаше. Напоследък не ми беше лесно да я разбера.
Онази сутрин бяхме трима в големия ъглов кабинет — районната прокурорка Канаван, Нийл Ладжудис и аз. Седяхме около кръгла маса, на която още се мъдреше празна кутия от понички „Дънкин“, останала след съвещанието малко по-рано. Стаята изглеждаше изискана, с дървена облицовка на стените и прозорци с изглед към Източен Кеймбридж. Въпреки това имаше студеното излъчване на всички помещения в съдебната палата. Същият тънък лилав мокет върху циментовия под. Същият овехтял пластмасов таван. Същият застоял въздух, вече минал през нечии бели дробове. Не беше от онези кабинети, които веднага внушават усещане за власт.
Канаван си играеше с химикалката, почукваше с нея по жълтия бележник и в същото време изглеждаше така, сякаш обмисляше всичко наново.
— Не знам. Ти пое случая, но не знам дали ми харесва това. Твоят син учи в същото училище. Близо сме до границата. И се чувствам малко притеснена.
— Ти ли си притеснена, Лин, или нашият Распутин? — посочих Ладжудис.
— О, много смешно, Анди…
— Аз — заяви Канаван.
— Нека се досетя — Нийл иска случая.
— Нийл смята, че може да възникне проблем. Аз също, откровено казано. Поне наглед може да има конфликт на интереси. А това не е без значение, Анди.
Вярно е — и привидните проблеми имаха значение. Лин Канаван беше изгряваща звезда на политическия небосклон. Още откакто я избраха за районен прокурор преди две години, плъзнаха слухове какъв ще бъде следващият пост, за който ще се кандидатира — губернатор, главен прокурор на щата Масачузетс, заговориха дори и за федералния Сенат. Тя беше на четирийсет и няколко години, привлекателна, проницателна, сериозна, амбициозна. Познавах я и работех с нея от петнайсет години. И бяхме съюзници. Тя ме назначи за пръв заместник районен прокурор още същия ден, когато я избраха, но си знаех от самото начало, че няма да се задържа дълго в нейната орбита. Прокурор, който е на предната линия в съда, няма никаква стойност в политиката. Накъдето и да се насочеше Канаван, аз нямаше да я последвам. Но всичко това все още предстоеше да се случи. А дотогава тя изчакваше, излъскваше образа си в очите на обществеността, своята „запазена марка“ — непреклонната професионалистка на закона и реда. Пред камерите рядко се усмихваше и рядко се шегуваше. Използваше пестеливо грима и бижутата, предпочиташе къса и делова прическа. Хората, които работеха отдавна в прокуратурата, помнеха друга Лин Канаван — забавна, обаятелна, влязла в кръга на „своите момчета“, способна да псува като хамалин и да пие, все едно има дупка в стомаха. Но гласоподавателите не бяха виждали онези времена, а някогашната, далеч по-естествена Лин може би вече не съществуваше. Допусках, че не е имала друг избор, освен да се промени. Сега животът й беше безкрайна предизборна кампания и нямах право да я обвинявам, че накрая се е превърнала в онова, на което се преструваше толкова дълго. Бездруго на всички ни се налага да пораснем, да забравим детинщините и така нататък. Нещо обаче липсваше. При преобразяването на Лин от пеперуда в какавида приятелството ни пострада. И двамата вече не чувствахме предишната близост и доверие. Може би някой ден щеше да ме назначи за съдия в името на доброто старо време, за да ми се отплати за всичко. И все пак си мисля, че и двамата знаехме колко безвъзвратно се е изчерпало нашето приятелство. Затова ни беше малко неловко и тъжно един с друг, досущ като любовници, чиято връзка е пред края си.