Двамата с Пол започнахме да си разменяме подозрителни погледи. Разговорите се проточваха, защото оспорвахме някои от най-очевидните лъжи. А в паузата между два разговора Пол се пошегува, че вероятно всички са дали обет за мълчание.
— Тези хлапета са същински сицилианци.
И двамата премълчахме онова, което мислехме всъщност. Има едно чувство на пропадане, сякаш подът под краката ти е изчезнал. Това е щастливото замайване, когато разбираш, че случаят „се отваря“ и те „пуска“ да влезеш.
Явно се бяхме заблуждавали — нямаше какво друго да си помисля. След като бяхме допуснали възможността да е замесен някой от съучениците на жертвата, ние я бяхме отхвърлили. Никакви данни не насочваха към тази версия. Сред учениците нямаше начумерени единаци, не виждахме и издайнически улики, каквито би оставил непохватен недорасляк. Не се забелязваше и явен мотив — раздути пубертетски фантазии за престъпна слава, тормозени деца, жадуващи отмъщение, дребнави вражди. Нищо подобно. Но сега не беше нужно да казваме какво ни се върти в главите. Замайващото чувство се породи от мисълта: „Тези хлапета знаят нещо“.
Едно момиче прекоси тромаво кабинета, тръшна се на стола срещу нас и показно се престори, че не ни забелязва.
— Сара Грьол? — попита Пол.
— Да.
— Аз съм детектив Пол Дъфи, лейтенант от щатската полиция. До мен е Андрю Барбър. Той е заместник на районния прокурор и ръководи разследването на този случай.
— Знам. — Тя ме погледна най-после. — Вие сте бащата на Джейкъб Барбър.
— Да. А ти си момичето със суичъра от сутринта.
Тя се усмихна срамежливо.
— Извинявай, трябваше веднага да си спомня коя си. Днес е тежък ден за мен, Сара.
— И защо така?
— Никой не иска да говори с нас. Имаш ли представа каква е причината?
— Вие сте ченгета.
— Това ли било?
— Ами да — потвърди тя с гримаса на презрение към моята недосетливост.
Изчаках с надеждата да каже още нещо. Момичето ме зяпаше с великолепно изиграна скука.
— С Джейкъб приятели ли сте? — попитах я аз.
Тя сведе поглед и сви рамене.
— Нещо такова.
— Но защо не съм чувал името ти?
— Попитайте Джейкъб.
— И той нищо не ми казва. Налага се да попитам теб.
— Ами познаваме се. Не сме чак добри приятели.
— А Бен Рифкин? Познаваше ли го?
— Същото. Познавах го, но не чак толкова добре.
— Харесваше ли го?
— Горе-долу.
— Само толкова ли?
— Ами май беше свястно момче. Нали ви казах, че не го познавах много добре.
— Добре. Ще престана да задавам глупави въпроси. Сара, разкажи ни нещо? Каквото и да е, стига да помогне, стига да е нужно да го знаем.
Тя се размърда на стола.
— Не знам точно какво… Не знам какво да ви кажа.
— Разкажи ни за това място, за училището. Започни с това. Кажи ни нещо за „Маккормик“, което не знаем. Как се чувстваш в училището? Има ли нещо забавно? Или странно?
Никакъв отговор.
— Сара, ние искаме да помогнем, но първо е нужно някои от вас също да ни помогнат.
Тя пак зашава на стола.
— Дължите поне това на Бен, не мислиш ли? Щом сте били приятели…
— Не знам. Май нямам какво да кажа. Нищо не знам.