— Сара, който и да е извършил това, още е на свобода. Знаеш, нали? Ако можеш да помогнеш, значи носиш отговорност. Истинска отговорност. Иначе същото ще се случи отново на друго дете. И тогава ти ще си виновна. Ако не си направила всичко, и то абсолютно всичко възможно, за да не допуснеш това, значи и ти ще имаш вина следващия път, нали? Как ще се почувстваш тогава?
— Искате да се чувствам гузна. Няма да стане. Също като майка ми.
— Нищо не искам. Само ти казвам истината.
Пак никакъв отговор.
Тряс! Дъфи стовари отворената си длан върху масата. Няколко листа хартия се разпръснаха.
— Господи! Анди, това са глупости. Просто трябва да изпратиш призовки на тези хлапета. Изправи ги пред голямото съдебно жури, накарай ги да се закълнат и ако не искат да говорят, лепни им присъди за възпрепятстване на правосъдието. Губим си времето тук, за бога!
Зениците на момичето се разшириха.
Дъфи извади телефона си от калъфа на колана и го погледна, макар че не се бе чул сигнал.
— Трябва да се обадя. Ей сега ще се върна.
— Той лошото ченге ли играе? — подхвърли момичето.
— Ъхъ.
— Не го бива много.
— Но ти подскочи. Видях те.
— Само защото се стреснах. Цапардоса здраво масата.
— Впрочем той е прав. Ако вие — учениците, не започнете да ни помагате, ще се наложи да го направим по друг начин.
— Нали уж не бяхме длъжни да казваме нищо, ако не искаме?
— Днес е вярно. Утре може и да не е така.
Тя обмисли думите ми.
— Сара — добавих, — това, което каза за мен, е вярно. Аз работя в прокуратурата. Но освен това съм и баща, нали? Затова няма да се откажа. Защото все си мисля за бащата на Бен Рифкин. Все си мисля какво преживява. Изобщо можеш ли да си представиш как ще се почувстват баща ти и майка ти, ако това сполети теб? Как ще бъдат съсипани?
— Те се разделиха. Баща ми го няма. Живея с майка си.
— О… Съжалявам.
— Не ме засяга чак толкова.
— Чуй ме, Сара — всички вие сте наши деца. Загрижен съм за всички ученици в класа на Джейкъб, дори за онези, които не познавам. Всички родители се отнасяме така към вас.
Тя изви очи към тавана.
— Не ми ли вярваш?
— Не. Вие дори не ме познавате.
— Така е. И все пак не ми е все едно какво се случва с вас. Загрижен съм за това училище, за този град. Няма да стоя със скръстени ръце, когато се случват такива неща. Няма да ви оставя на мира. Ясно ли ти е?
— Някой говори ли с Джейкъб?
— За моя син ли питаш?
— Да.
— Разбира се.
— Ами добре.
— Защо го казваш?
— Ей така.
— Трябва да има причина. Каква е тя, Сара?
Момичето заби поглед в скута си.
— Полицаят, който най-напред дойде да ни обяснява, каза, че можем да съобщим нещо анонимно.
— Вярно е. Има телефонен номер за подаване на сведения.
— А откъде да знаем, че няма да ровите кой е съобщил? Нали ще искате да знаете кой ви е казал?
— Хайде, Сара, нека чуя какво искаш да кажеш.
— Откъде да знаем, че ще си остане анонимно?
— Май трябва да ни се довериш.
— На кого да се доверя? На вас ли?
— На мен. На детектив Дъфи. Много хора работят по този случай.
— Ами ако аз просто…
Тя вдигна глава.
— Виж какво, Сара, няма да те лъжа. Ако ми кажеш нещо сега, няма да е анонимно. Моята работа е да заловя онзи, който е извършил престъплението, но освен това и да му предявя обвиненията в съда, за което ще се нуждая от свидетели. Ако ти кажа нещо друго, ще бъде лъжа. Опитвам се да бъда честен с теб.
— Добре. — Тя се замисли. — Наистина не знам нищо.
— Сигурна ли си?
— Да.
Взрях се за миг в очите й, за да разбере, че не ме е заблудила, после преглътнах лъжата. Извадих визитна картичка от портфейла си.
— Това е моята визитна картичка. Ще напиша мобилния си номер на гърба. И личния си имейл. — Плъзнах картончето по бюрото към нея. — Можеш да се свържеш с мен по всяко време, разбрахме ли се? По всяко време. И ще направя всичко по силите си да те закрилям.
— Добре.
Взе визитката и стана. Загледа се в пръстите си. Върховете им бяха изцапани с остатъци от небрежно изтрито мастило. От всички ученици бяха взети пръстови отпечатъци в този ден — „доброволно“, макар че се чуваха шегички какво би последвало при отказ. Сара се взря намръщено в петната от мастило, после скръсти ръце на гърдите си, за да ги скрие, и в тази неловка поза попита: