В групата „♥Приятели на Бен Рифкин♥“ вече имаше стотици съобщения.
Емили Залцман (Прогимназия „Маккормик“), 22:12, 16 април 2007 г.
Още съм сащисана, кой го направи? защо го направи? защо? какъв смисъл има? каква ти е ползата бе? толкова е гнусно
Алекс Кързън (Прогимназия „Маккормик“), 13:14, 16 април 2007 г.
сега съм в парка, жълтите полицейски си ленти си стоят, ама няма нищо за гледане, никакви ченгета
Съобщенията бяха все такива — без задръжки, откровени. Мрежата създаваше илюзията за интимност, странично последствие от замаяното потапяне на тези деца във „виртуалния“ свят. Уви, предстоеше им да научат, че мрежата принадлежи на възрастните — вече обмислях съдебно разпореждане за предоставяне на документи и записи, което бих могъл да изпратя на „Фейсбук“, за да запазят всички тези разговори, проведени онлайн. И продължавах да чета, сякаш подслушвах в захлас нечий разговор.
Дилън Фелдман (Прогимназия „Маккормик“), 21:07, 15 април 2007 г.
Джейкъб затваряй си шибаната уста, като не искаш да четеш, разкарай се. особено ти. чупката, той те смяташе за приятел, боклук
Майк Кенин (Прогимназия „Маккормик“), 21:01, 15 април 2007 г.
Джейк, няма ти да казваш какво да пишем във „Фейсбук“, особено пък след това, което стана, по-добре се сври в миша дупка и си трай.
Джон Марола (Прогимназия „Маккормик“), 20:51, 15 април 2007 г.
Що за шибани приказки? Дж. Б., ти защо си отваряш голямата уста тук? що не пукнеш а? тъкмо на света да му олекне, разкарай се и умри
Джули Киршнър (Прогимназия „Маккормик“), 20:48, 15 април 2007 г.
Това е тъпо, Джейкъб.
Джейкъб Барбър (Прогимназия „Маккормик“), 19:30, 15 април 2007 г.
Май не сте чули — Бен е мъртъв. Защо още му пишете съобщения? И защо някои се преструват, че са били най-добрите му приятели, като не е вярно? Не може ли просто да сме искрени тук?
Спрях, щом видях името Джейкъб… и осъзнах, че цялата тази отрова се е изляла върху моя Джейкъб. Не бях подготвен за истинския живот на сина си, за сложните му отношения, за премеждията му, за жестокостта на света, който обитаваше. „Що не пукнеш, а? Тъкмо на света да му олекне.“ Как беше възможно някой да каже такова нещо на моя син и той изобщо да не сподели с нас? Дори с нищо да не се издаде? Почувствах се разочарован не от него, а от себе си. Как съм могъл да внуша на Джейкъб, че тези неща не ме интересуват? Или реагирах лигаво на пресиления тон в интернет?
Почувствах се глупаво. Трябваше да знам какво се е случило. С Лори и Джейкъб обсъждахме съвсем повърхностно с какво се занимава в интернет. Ясно ни беше, че когато се прибира в стаята си вечер, необезпокоявано може да се потопи в мрежата. Бяхме инсталирали в компютъра му програма, която не позволяваше да влиза в определени сайтове, преди всичко порнографски, и ни се струваше, че с това нашата отговорност приключва. Не смятахме, че „Фейсбук“ е чак толкова опасен. А и никой от нас не искаше да шпионира Джейкъб. Като родители бяхме убедени, че е достатъчно да възпиташ детето си с правилните ценности и после да му дадеш известна свобода, да му се довериш, че се държи разумно, поне докато не се случи обратното. Смятахме се за съвременни и интелигентни родители и не искахме да се превърнем в противници на сина си, да го разпитваме за всяка негова постъпка, да го отегчаваме. Повечето родители на деца в „Маккормик“ правеха същото. Нима имахме друг избор? Никой не би могъл да наблюдава детето си всеки един момент и в мрежата, и в реалността. В крайна сметка детето си има собствен живот и по-голямата част от него е далече от погледите на родителите. Въпреки това, когато видях думите „що не пукнеш“, разбрах колко наивен и глупав съм бил. Нашата закрила беше по-необходима на Джейкъб от доверието и уважението ни, а ние не му я осигурихме.