Започнах бързо да преглеждам съобщенията. Имаше стотици, всяко от по един-два реда. Не можех да прочета всички, а и нямах представа какво точно Сара Грьол искаше да открия. Джейкъб бе изчезнал задълго от тези разговори в предишните дни. Хлапетата се утешаваха помежду си и сантиментално („никога няма да бъдем същите“), и уж кораво („умри млад и красив“). И непрекъснато изразяваха открито чувствата си. Момичетата преливаха от обич и вярност, момчетата — от гняв. Плъзгах поглед по тези безкрайни повторения в търсене на някоя съществена подробност: „Не мога да повярвам… трябва да сме задружни… в училище има ченгета на всяка крачка…“
Накрая се прехвърлих на личната страница на Джейкъб във „Фейсбук“, където още тлееше разгорещен спор, започнал веднага след убийството. Пак видях първо най-новите съобщения.
Марли Кюниц (Прогимназия „Маккормик“), 15:29, 15 април 2007 г.
Д Ю, НЕДЕЙ да пишеш такива неща тук. Това са СЛУХОВЕ и някой може да ПОСТРАДА. Ако ще да е шега, пак е голяма тъпотия. Джейк, не му обръщай внимание.
Джо О’Конър (Прогимназия „Маккормик“), 15:16, 15 април 2007 г.
Я всеки да си ЗАТВАРЯ устата като не знае какви ги дрънка, за тебе се отнася, Дерек, дебил такъв. Това са СЕРИОЗНИ ГАДОСТИ. стига си приказвал с гъза си.
Марк Спайсър (Прогимназия „Маккормик“), 15:07, 15 април 2007 г.
ВСЕКИ може да каже ВСИЧКО за ВСЕКИ. дерек, може и ТИ да имаш нож, а? много ли ще се радваш, ако някой пусне слух ЗА ТЕБЕ?
И тогава видях ето това:
Дерек Ю (Прогимназия „Маккормик“), 14:25, 15 април 2007 г.
Джейк, всеки знае, че ти го направи. Имаш нож.
Виждал съм го.
Не можех да помръдна. Не можех да отместя поглед от съобщението. Взирах се в него, докато буквите пред очите ми започнаха да се разпадат на отделни пиксели. Дерек Ю беше приятел на Джейкъб, и то добър приятел, бе идвал у дома поне стотина пъти. Двамата се познаваха още от детската градина. Дерек беше добро момче.
„Виждал съм го.“
На следващата сутрин изчаках Лори и Джейкъб да излязат преди мен. Казах им, че имам среща в полицейското управление на Нютън и не искам да отида първо в Кеймбридж, а после да се връщам. Щом се уверих, че вече са далече, влязох в стаята на Джейкъб и я претърсих.
Не ми отне много време. В горното чекмедже на бюрото намерих нещо твърдо, увито небрежно в стара тениска. Разгърнах вързопа и на бюрото падна сгъваем нож с черна гумирана дръжка. Взех го нерешително, хванах острието с палец и показалец и го отворих.
— О, Господи…
Не знам дали беше военен или ловджийски нож, изглеждаше прекалено малък. Общата му дължина разтворен не беше повече от двайсет и пет сантиметра. Острието беше извито, със сложно назъбен режещ ръб за разкъсване на плътта, и се стесняваше в смъртоносно остър връх. В метала бяха пробити дупки, може би, за да е по-лек самият нож. Оръжието изглеждаше зловещо и красиво с тази форма. Напомняше ми за гибелната красота на пламъците или за лапа на огромна котка.
6. Една година по-късно
„Г-н Ладжудис: След като намерихте ножа, какво направихте? Предполагам, че сте съобщил незабавно.
Свидетел: Не. Не съобщих.
Г-н Ладжудис: Не ли? Намерил сте оръжието, с което е извършено убийството, но не сте казал на никого? Защо? По-рано тази сутрин произнесохте толкова хубава реч как вярвате в системата.
Свидетел: Не съобщих, защото не вярвах, че това е оръжието, с което е извършено убийството. Поне не бях убеден в това.
Г-н Ладжудис: Не сте бил убеден в това ли? Ами да, как бихте могъл? Скрил сте ножа! Не сте го предал на криминалистите за анализ за следи от кръв, отпечатъци, сравнение с раната и така нататък. Такава е установената процедура, нали?
Свидетел: Да, ако имате основателни подозрения, че това е оръжието, с което е извършено убийството.
Г-н Ладжудис: Аха… Значи дори не сте подозирал, че това е оръжието?
Свидетел: Не.
Г-н Ладжудис: Изобщо не ви хрумна, така ли?