Свидетел: Това засягаше моя син. Баща не може да си помисли, дори не може да си представи това за детето си.
Г-н Ладжудис: Нима? Дори не може да си представи ли?
Свидетел: Именно.
Г-н Ладжудис: Момчето не е проявявало склонност към насилие, така ли? Не е имало досие на малолетен престъпник?
Свидетел: Да, така е.
Г-н Ладжудис: И никакви поведенчески проблеми? Или психически?
Свидетел: Никакви.
Г-н Ладжудис: Тоест и на муха не би сторил зло, както се казва?
Свидетел: Общо взето.
Г-н Ладжудис: И все пак след намирането на ножа вие сте укрил този факт. Държал сте се, сякаш сте подозирал, че той е виновен.
Свидетел: Това не е вярно.
Г-н Ладжудис: Е, не сте съобщил.
Свидетел: Не разбрах веднага, че… Сега вече трябва да призная…
Г-н Ладжудис: Господин Барбър, как е възможно да не разберете веднага значението на факта, след като сте очаквал това да се случи от четиринайсет години, всъщност още от деня, когато се е родил вашият син?
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: Вие сте очаквал този момент. Страхувал сте се, изпадал сте в ужас, но сте го очаквал.
Свидетел: Не е вярно.
Г-н Ладжудис: Нима? Господин Барбър, не е ли вярно, че хората от вашия род са били склонни към насилие?
Свидетел: Възразявам. Това е напълно неуместен въпрос.
Г-н Ладжудис: Вашето възражение ще бъде отбелязано в протокола.
Свидетел: Вие се опитвате да подведете тези съдебни заседатели. Подсказвате им, че Джейкъб би могъл да наследи склонността към насилие, сякаш насилието е като червената коса или космите по ушите. Това е неправилно от гледна точка и на биологията, и на закона. Накратко — това са глупости. И вие също го знаете.
Г-н Ладжудис: Но аз изобщо не говоря за биология. Говоря за вашето психическо състояние, за вашите представи в момента, когато сте намерил ножа. Ако вярвате в глупости, ваша работа. Но вашите представи имат пряка връзка със случая и са напълно допустими като доказателства. И вие го знаете. Но от уважение към вас оттеглям въпроса си. Ще опитаме с друг подход. Чувал ли сте някога израза «гени на убиец»?
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: Къде сте го чували?
Свидетел: Само в разговори. И аз съм го споменавал в разговори със съпругата си. Разговорен израз, нищо повече.
Г-н Ладжудис: Разговорен израз…
Свидетел: Не е научен термин. Аз не съм учен.
Г-н Ладжудис: Разбира се. Никой от намиращите се в тази зала не е експерт. Но когато използвахте този разговорен израз — «гени на убиец», какво имахте предвид?
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: Хайде, Анди, няма от какво да се притесняваш. Всичко това вече е известно. Имал си много поводи за безпокойство, нали?
Свидетел: Много отдавна. Като малък. Не сега.
Г-н Ладжудис: Добре, нека да е било отдавна. Тревожил сте се — много отдавна, в детството си — заради историята на вашето семейство, нали?
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: Господин Барбър, не е ли вярно, че произхождате от род, в който мнозина са били склонни към насилие?
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: Не е ли вярно?
Свидетел: [Не се разбира.]
Г-н Ладжудис: Съжалявам, не ви чух. Произхождате от род, в който мнозина са били склонни към насилие, нали? Господин Барбър?“
В нашия род наистина бе имало много насилие. Човек можеше да го види като червена нишка поне три поколения назад. Може би и повече. Може би червената нишка се проточваше в миналото чак до Каин, но никога не съм имал желанието да я проследя. До мен стигнаха няколко истории, все зловещи, и малко снимки, които ме тормозеха предостатъчно. Като малък копнеех да забравя тези истории. Понякога се питах какво ли би станало, ако някаква вълшебна загуба на паметта заличи съзнанието ми напълно, за да не остане друго, освен тяло и празно „аз“ — само възможности, само мека глина. Разбира се, колкото и да се насилвах да забравя, историята на моите предшественици винаги оставаше заровена дълбоко в паметта ми, постоянно готова да изскочи в ума. Научих се да я понасям. По-късно заради Джейкъб се научих и да я преглъщам докрай, да не оставям видима следа, да няма нищо за „споделяне“. Лори беше голяма почитателка на споделянето, на освобождаването чрез думите, но аз изобщо не вярвах в това. Лори така и не можа да ме разбере. Знаеше, че моят баща витае като досадно привидение в главата ми, но не научи причините. Предполагаше, че за мен основният проблем беше в това, че не съм го познавал, празното място с форма на баща в живота ми. Нито веднъж не споменах нищо друго пред нея, макар че тя се опитваше да ме накара да се отворя за спомените си, подобно на стрида. Нейният баща беше психоаналитик, а преди Джейкъб да се роди, тя беше учителка в прогимназията „Гавин“ в южната част на Бостън, преподаваше английски език и литература на пети и шести клас. Този опит й вдъхваше убеждението, че разбира поне донякъде момчетата, лишени от бащински грижи. „Никога няма да го преодолееш — втълпяваше ми тя, — ако не искаш да говориш за това.“ О, Лори, ти нищо не проумя! Изобщо нямах желание да го „преодолея“. Бях решил да го прекратя веднъж завинаги. Имах намерение да спра окаяната престъпна приемственост в моя род, като я погълна изцяло в себе си. Да се изправя пред нея и да я поема като куршум. Просто отказвах да я предам и на Джейкъб. Затова предпочетох да не знам прекалено много. Не разрових историята на рода си, не я анализирах в търсене на причини и следствия. Съзнателно се отрекох от цялата онази престъпна пасмина. Доколкото знаех, тоест доколкото си позволих да знам, червената нишка стигаше в миналото чак до моя прадядо, зъл главорез на име Джеймс Бъркет, който се преселил на изток от Северна Дакота, с див, порочен инстинкт за насилие, който избуявал неизменно, освен в самия него, и в сина му, и най-зрелищно във внука му — моя баща.