Законът се стоварил с цялата си мощ върху Ръсти — нападение с опит за убийство, тежко хулиганство, използване на смъртоносно оръжие. По време на съдебния процес той твърдял, че било самоотбрана, но го погубило признанието му, че не помни нищо от онова, в което го обвиняват, дори как е отнел ножа на противника си и го изкормил с него. Паметта му изменила в мига, когато онзи извадил нож. Осъдили го на седем години, но останал в затвора само три. Когато се прибрал в Меридън, най-големият му син Уилям (моят баща Били Барбър) вече бил осемнайсетгодишен и прекалено разпасан, за да го обуздае дори такъв страховит баща като Ръсти.
И тук стигаме до онази част от историята, в която всичко се размива и свършва. Защото нямам истински спомени за собствения си баща от онова време, само късчета…
… размита синьо-зелена татуировка от вътрешната страна на дясната му китка във формата на кръст или кинжал, направена в някой затвор…
… ръцете му, бледи костеливи лапи със зачервени кокалчета на юмруците — лесно си ги представяш как убиват… устата му, пълна с дълги жълти зъби…
… извит нож със седеф по дръжката, който беше винаги под колана му на кръста — всяка сутрин, по навик, го поставяше там, както други мъже пъхат портфейла в задния си джоб…
Но извън тези откъслечни картини не мога да си го спомня. А и не се доверявам дори на тези парчета — имах много години, през които да ги украсявам. Видях баща си за последен път през 1961 година. Тогава бях на пет, а той — на двайсет и шест. Като малък се опитвах дълго да запазя спомените си за него, за да не изчезне. Това беше преди да проумея какво представляваше. Но с годините той бездруго избледня. Когато навърших десет години, вече нямах за него истински спомени, освен тези разхвърляни парченца от пъзел. Малко по-късно изобщо престанах да мисля за него. По-удобно ми беше да живея с мисълта, че все едно не съм имал баща, все едно съм се появил на този свят без негово участие. Не се опитвах да анализирам тази нагласа, защото нищо добро не можех да очаквам от съмненията.
Но един спомен бях запазил, макар и не съвсем ясно. В един от дните на онова последно лято с баща ми майка ми ме заведе при него в затвора на „Уоли авеню“ в Ню Хавън. Седнахме до една от очуканите дървени маси в претъпканата стая за свиждания. Затворниците в широки кафяви панталони и куртки като пижами до един приличаха на плоските, ръбести хора, които аз и приятелчетата ми рисувахме с пастели. Сигурно съм бил стеснителен (човек трябваше да внимава, когато е около баща ми), та се наложи той да ме насърчава.
— Ела насам да те видя. — Пръстите му се свиха около тънката ми ръка и ме придърпаха напред. — Ела тук. Толкова път си изминал, можеш да дойдеш по-наблизо.
И след толкова години още усещам как стискаше ръката ми и я извиваше леко, както извиваш пилешка кълка, преди да я откъснеш.
Той бе извършил нещо ужасно. Знаех това. Никой от възрастните не ми каза какво е сторил. Споменаваха някакво момиче и една от празните къщи със заковани прозорци на „Конгрес авеню“. И ножа със седефена дръжка. После всички млъкваха.
В онова лято моето детство свърши. Научих думата „убийство“. Но да ти кажат толкова тежка дума не е достатъчно. Трябва и да живееш с нея, да я носиш в себе си. Трябва да я обикаляш от всички страни, да я видиш под различен ъгъл, в различен час, в различна светлина, докато не разбереш, докато не проникне в тебе. Трябва я скриеш в себе си за години наред като грозната костилка на праскова.
Какво знаеше Лори за всичко това? Нищо. Още щом я зърнах, аз бях убеден, че тя е Добро еврейско момиче от Добро еврейско семейство и изобщо няма и да помисли за мен повече, ако научи истината. Затова й обясних заобиколно и донякъде романтично, че на моя баща му се носи славата на доста освободен човек, но аз всъщност не го познавам, дете съм на кратка и нещастна любовна връзка. И с това си останахме през следващите трийсет и пет години. Може да се каже, че в очите на Лори аз нямах баща. Не се и опитах да променя впечатлението й, защото и в собствените си представи аз нямах баща. В никакъв случай не бях син на Кървавия Били Барбър. И в това нямаше нищо особено драматично. Когато казах на приятелката си, станала по-късно моя съпруга, че не знам кой всъщност е баща ми, аз само изрекох на глас същото, което си повтарях мислено от години. Изобщо не я залъгвах. Дори някога да съм бил син на Били Барбър, по времето, когато срещнах Лори, аз отдавна бях престанал да бъда негов син, освен в чисто биологичния смисъл на думата. Това, което казах на Лори, беше по-близо до истината, отколкото фактите. Бихте могли с основание да кажете: „Добре, но за толкова години няма как да не е настъпил подходящ момент, когато си можел да й кажеш“. Истината обаче е, че с времето това, което казах на Лори, ставаше все по-вярно. Като зрял мъж се отдалечавах все повече от момчето на Били. Всичко беше само стара история, която нямаше нищо общо с истинската ми същност. Мога да твърдя искрено, че дори не мислех често за това. Със зрелостта идва и времето, когато преставаме да бъдем деца на своите родители, за да се превърнем в родители на своите деца. Още по-важното е, че аз бях със своето момиче. С Лори бяхме щастливи. Нашият брак потръгна в свой ритъм, ние вярвахме, че се познаваме, и бяхме доволни един от друг. Защо да съсипвам това? Защо да рискувам щастливия брак, който е такава рядкост — а съхранената обич в брака е още по-рядка, заради нещо толкова обикновено и отровно като пълната, безразсъдна, прозрачна откровеност? На кого бих помогнал, ако си призная? На себе си ли? Как пък не. Има и по-просто обяснение — моментът никога не настъпи. Оказва се, че просто няма подходящ момент през тези толкова много години, когато можеш да кажеш на своята съпруга, че си син на убиец.