— Ами… де да знам, просто го направих. Ей така, без причина. Нищо не означава. Защо всичко трябва да означава нещо?
— Щом е така, защо си го скрил?
— Може би защото си знаех, че ти ще превъртиш.
— Е, поне в това си прав. Защо ти е нужен нож?
— Нали ти казах, не ми е нужен. Реших, че е готин. Хареса ми. Исках да го имам.
— Да нямаш проблеми с други ученици?
— Не.
— Да не се страхуваш от някого?
— Не. Казах ти вече — видях го, помислих си, че изглежда добре, и си го купих.
Той вдигна рамене.
— Къде?
— В онзи магазин за излишъци от армията и флота. Там се намират такива неща.
— Регистрирана ли е покупката? Кредитна карта ли използва?
— Не, платих в брой.
Присвих нервно очи.
— Татко, за бога, няма нищо странно в това! Ако не знаеш, хората още плащат с пари на ръка.
— И за какво го използваш?
— За нищо. Гледам го, държа го, усещам как пасва в ръката ми.
— Вземаш ли го навън?
— Не. Почти никога.
— Но понякога?
— Не. Е, случва се, но рядко.
— Носиш ли го в училище?
— Не. Само веднъж. Показах го на някои момчета.
— На кого?
— На Дерек, на Дилън. Май и на още двама-трима.
— Защо?
— Защото ми харесва. Да го видят и те.
— Използвал ли си го за нещо?
— За какво?
— Не знам. За каквото се използва нож — за рязане.
— Значи питаш дали не съм намушкал някого с ножа в парка „Колд спринг“?
— Не, питам дали изобщо си го използвал.
— Никога. Разбира се, че не съм.
— Значи просто го купи и го прибра в чекмеджето?
— Общо взето, да.
— В това няма смисъл.
— Да, ама е вярно.
— Защо би ти хрумнало…
— Анди, защото е тийнейджър — прекъсна ме Лори. — Ето защо.
— Лори, той няма нужда от подсказване.
— На тази възраст понякога правят глупости — не отстъпи тя и обърна глава към Джейкъб. — Дори умните тийнейджъри правят глупости.
— Джейкъб, налага се да те попитам заради собственото си спокойствие — това ли е ножът, който търсят?
— Не! Да не си се побъркал?!
— Знаеш ли нещо за случилото се с Бен Рифкин? Чул ли си нещо от приятелите си? Каквото и да е, което трябва и аз да чуя?
— Разбира се, че не знам.
Той ме гледаше безизразно. Мигът беше кратък, но беше несъмнено предизвикателство, каквото можеш да срещнеш и от войнствено настроен свидетел в съда. Щом надделя в краткия сблъсък и постигна каквото искаше, той пак се превърна в сприхаво хлапе:
— Татко, не мога да повярвам, че ми задаваш такива въпроси. Прибирам се нормално от училище и изведнъж ми изсипвате това на главата. Не е за вярване. Изобщо не мога да повярвам, че си мислиш това за мен.
— Джейкъб, нищо не си мисля за теб. Знам само, че си донесъл този нож в моя дом и искам да знам причината.
— Кой ти каза да го търсиш?
— Няма значение.
— То се знае, че е някой от училището. Някой, с когото си говорил вчера. Само ми кажи кой е.
— Все едно е кой ми каза. Не говорим за постъпките на другите. Не се дръж като жертва.
— Анди…
В гласа на Лори прозвуча явно предупреждение. Тя бе настояла да не се държа враждебно с Джейкъб, да не го подлагам на кръстосан разпит. „Просто поговори с него. Семейство сме. Трябва да се разбираме.“
Извърнах поглед и вдишах дълбоко.
— Джейкъб, ще възразиш ли, ако предам този нож за изследване — да го проверят за кръв и други следи?
— Не. Проверявайте го, за каквото си щете. Не ме интересува.
Обмислих думите му.
— Добре, вярвам ти. Да, вярвам ти.
— Ще си получа ли ножа?
— Не. В никакъв случай.
— Ножът си е мой. Нямаш право да ми го отнемаш.
— Аз съм твой баща. Това ми дава право.
— И работиш с ченгетата.
— Джейк, има ли някаква причина да се боиш от полицията?
— Няма.
— Тогава защо намесваш правата си в този разговор?
— Ами ако не ти позволя да ми го вземеш?
— Опитай.
Той постоя загледан в ножа на масата и в мен, преценяваше какво може да спечели и да загуби.
— Това е толкова сбъркано — каза накрая и се намръщи.