— Джейк, баща ти прави каквото според него е най-добре за теб, защото те обича.
— И няма значение кое според мен е най-добре, нали?
— Да — кимнах. — Няма значение.
Когато следобед се добрах до полицейското управление на Нютън, вече бяха вкарали Пац в стаята за разпити. Той седеше неподвижно като статуя от Великденския остров, вторачен в камерата, скрита в циферблата на часовника със стрелки. Пац знаеше, че камерата е там. Детективите бяха длъжни да го осведомят и да получат съгласието му за видеозапис на разпита. А камерата беше скрита с надеждата, че заподозрените по някое време ще престанат да мислят за нея.
Изображението на Пац се виждаше на малък компютърен монитор в просторното работно помещение до стаята, който се наблюдаваше от петима или шестима детективи от Нютън и ПКП. По безизразните им лица личеше, че до този момент не бе имало интересно зрелище.
Застанах до тях.
— Каза ли нещо?
— Нищо. Трае си.
Пац запълваше екрана. Седеше в края на дълга дървена маса. Зад него имаше гола бяла стена. Беше едър мъж. Според наблюдаващия го полицейски служител беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше сто и петнайсет килограма. Дори седнал, изглеждаше грамаден. Тялото му беше отпуснато, хълбоците, коремът и гърдите провисваха под черния пуловер, сякаш бяха изсипани в черен чувал, стегнат на шията.
— Господи — промърморих аз, — на този тип няма да му се отразят зле малко упражнения.
— Като малко чекийки пред детското порно на компютъра ли? — подхвърли някой от ПКП.
Всички се засмяхме кисело.
В стаята за разпити от едната страна на Пац седеше Пол Дъфи от ПКП, от другата — Нилс Питърсън от управлението в Нютън. Полицаите се виждаха само от време на време, когато се навеждаха над масата.
Дъфи водеше разпита.
— Добре, още веднъж. Кажи ми какво си спомняш за онази сутрин.
— Вече ви казах.
— Нека чуем отново. Ще се изненадаш, ако ти кажа още колко много неща си спомнят хората, когато разказват историята за втори път.
— Не искам да говоря повече. Уморявам се.
— Слушай, Лени, помисли как ще е по-добре за теб, бива ли? Опитвам се да те изключа от кръга на заподозрените. Вече ти обясних — опитвам се да те зачеркна от списъка. Това е в твой интерес.
— Името ми е Лионард.
— Има свидетел, според когото си бил в парка „Колд спринг“ онази сутрин.
Това си беше уловка. А на екрана Дъфи продължи:
— Знаеш, че съм длъжен да проверя. Така е, когато човек има досие като твоето. Не бих си свършил работата както трябва, ако не проверя.
Пац въздъхна.
— Хайде, още веднъж, Лени — подкани го Дъфи. — Не искам да обвиня невинен.
— Името ми е Лионард. — Пац разтърка клепачите си. — Добре. Да, бях в парка. Разхождам се там всяка сутрин. Но изобщо не съм доближавал мястото, където е убито момчето. Никога не отивам в онази част на парка. Не видях нищо — той започна да изброява на пръсти, — не чух нищо, не познавам хлапето, не съм го виждал и не съм чувал за него.
— Добре, Лени, успокой се.
— Спокоен съм си.
Пац стрелна с поглед камерата.
— И не видя никого онази сутрин?
— Не видях.
— Никой ли не те видя как излизаш или как влизаш в апартамента си?
— Откъде да знам!
— Не видя ли в парка човек, който да изглежда подозрително или не на мястото си — някой, за когото трябва да знаем?
— Не.
— Добре, да направим кратка почивка, съгласен ли си? Ти остани тук. Ще се върнем след няколко минути. Ще имаме още няколко въпроса към теб и ще приключим.
— А моят адвокат?
— Още не ми се е обадил.
— Ще ми кажете, когато дойде, нали?
— Разбира се, Лени.
Двамата детективи се надигнаха, за да излязат.
— Никога никого не съм наранил — натърти Пац. — Запомнете това. Никога и никого. Нито веднъж.
— Ясно — увери го Дъфи. — Вярвам ти.
Детективите минаха пред камерата и дойдоха при останалите в стаята, където досега бяха само малки изображения на монитора.
Дъфи завъртя глава.
— Нищо! Натрупал е богат опит в разговорите с полицаи, а аз просто нямам с какво да го притисна. Иска ми се да го оставя да поседи вътре, за да не е толкова наперен, но май нямаме време. Адвокатът му вече пътува насам. Анди, какво искаш да направим?