— Откога се занимавате с него?
— От около два часа.
— И през цялото време е така? Отрича, отрича и пак отрича?
— Ами да. Безполезно е.
— Разпитай го отново.
— Отново ли? Майтапиш ли се? Ти откога гледаш?
— Дъф, дойдох преди малко, но какво друго ни остава? Той е единственият ни истински заподозрян. Едно момче е мъртво, а този там обича момчета. Вече е признал пред вас, че онази сутрин е бил в парка. Познава района. Там е всяка сутрин, затова знае какво се случва. Знае, че в онази гора всяка сутрин минават ученици. Достатъчно едър е, за да наложи силата си на жертвата. Имаме мотив, начин и възможност. Затова казвам да не го оставяш на мира, докато не изкопчиш нещо от него.
Дъфи погледна към останалите в стаята и пак се вторачи в мен.
— Анди, неговият адвокат скоро ще сложи край на това.
— Значи нямаме време за губене, нали? Върни се там. Измъкни от него признание и аз ще го представя пред голямото съдебно жури още този следобед.
— Да измъкна признание ли? Ей така?
— Затова ти е голяма заплатата, мой човек.
— Ами хлапетата в училището? Нали уж натам щяхме да се насочим.
— Дъф, ще продължаваме да търсим и сред тях, но какво имаме всъщност? Куп пощурели от ужас ученици, които плямпат във „Фейсбук“? И какво от това? Погледни онзи тип оттатък. Виж го добре. Кажи ми, ако имаме по-подозрителен от него. Нямаме друг.
— Анди, наистина ли вярваш в това? Смяташ, че той е човекът?
— Да. Може би. Може би. Само че се нуждаем от нещо сериозно, за да го докажем. Дай ми самопризнания, Дъф. Дай ми ножа. Дай ми каквото и да било. Нуждаем се от нещо съществено.
— Така да бъде. — Дъфи се обърна решително към полицая от Нютън, който работеше с него по случая. — Ще го разпитаме отново. Както каза шефът.
Другият се подвоуми и го погледна умоляващо: „Защо си пилеем времето?“.
— Ще го направим отново — повтори Дъфи. — Както иска шефът.
„Г-н Ладжудис: В онзи ден детективите не успяха да се върнат в стаята за разпити при Лионард Пац, нали?
Свидетел: Да, не успяха. Нито в онзи ден, нито в друг.
Г-н Ладжудис: Какво почувствахте тогава?
Свидетел: Според мен това беше грешка. Спорел данните, с които разполагахме в онзи момент, беше грешка да се откажем от Пац като заподозрян в толкова ранен етап от разследването. Той беше най-подозрителният от всички.
Г-н Ладжудис: Още ли го мислите?
Свидетел: Нямам никакви съмнения. Трябваше да се съсредоточим върху него.
Г-н Ладжудис: Защо?
Свидетел: Защото сведенията, които имахме, ни насочваха към него.
Г-н Ладжудис: Не всички сведения.
Свидетел: Всички ли? Събраните сведения никога не сочат само в една посока, не и в труден случай като този. Тъкмо в това е проблемът. Нямате достатъчно информация, сведенията са непълни. Не се откроява ясна структура, липсва очевиден отговор. Затова детективите правят същото като останалите хора — изграждат някакво обяснение в главите си, някаква теория, а после търсят данни, които биха я потвърдили. Първо набелязват заподозрян, след това търсят доказателствата, с които да го обвинят. И престават да забелязват сведенията, които насочват към други заподозрени.
Г-н Ладжудис: Като Лионард Пац.
Свидетел: Да, като Лионард Пац.
Г-н Ладжудис: Значи смятате, че точно това се е случило?
Свидетел: Да, смятам, че бяха допуснати грешки.
Г-н Ладжудис: И какво би трябвало да направи детективът в такова положение?
Свидетел: Трябва да внимава, да не прибързва в съсредоточаването върху един заподозрян. Защото ако сбърка в предположението си, ще пропусне сведения, които му показват верния отговор. Ще пропусне дори очевидни неща.
Г-н Ладжудис: Но детективът трябва да се опира на теории. Трябва да се насочи към заподозрени дори преди да има ясни доказателства срещу тях. Какво друго му остава?
Свидетел: Това е дилемата. Винаги започваш с догадки. И понякога грешиш.
Г-н Ладжудис: Някой сгреши ли в този случай?
Свидетел: Не знаехме. Просто не знаехме.
Г-н Ладжудис: Добре, да продължим с вашата история. Защо детективите не продължиха разпита на Пац?“