Възрастен мъж с ожулено адвокатско куфарче влезе при детективите. Името му беше Джонатан Клайн. Беше нисък, слабоват, леко прегърбен, с дълга, ярко бяла коса. Сресваше я назад и тя падаше на яката му. Имаше и бяла козя брадичка.
— Здравей, Анди — каза той кротко.
Стиснахме си ръцете дружески. Открай време харесвах и уважавах Джонатан Клайн. Този библиофил, с леко бохемски начин на живот, не приличаше на мен. (Аз съм си обикновен като препечена филийка.) Но той не поучаваше, нито лъжеше и се отличаваше от събратята си зад масата на защитата в съдебната зала, които боравеха доста нехайно с истината. Несъмнено беше умен и познаваше добре законите. Най-подходящата дума за Клейн беше „мъдър“. Трябва да си призная, че изпитвах детинска привързаност към мъжете от поколението на моя баща, сякаш все още таях крехката надежда да се избавя от представата за себе си като сирак, дори на тази възраст.
— Бих искал веднага да говоря с клиента си — промълви Клайн.
Поначало говореше тихо, а не защото използваше това като тактика, и хората около него обикновено веднага се смълчаваха. Неволно се привеждаха към Клайн, за да чуят какво казва.
— Джонатан, не знаех, че си негов адвокат. Малко е долнопробен за теб, не мислиш ли? Някакъв окаян педофил, който стиска момчета за топките. Няма да се отрази добре на репутацията ти.
— Репутацията ми ли? Та аз съм адвокат! Впрочем не съм тук заради факта, че той е педофил. И двамата знаем това. Твърде много полицаи са се струпали тук, за да се занимават с опипване на нечии топки.
Отдръпнах се.
— Както кажеш. В другата стая е, влизай.
— Ще изключите ли камерата и микрофона?
— Ами да. Ако искаш, преместете се в друга стая.
— Няма нужда. — Клайн се усмихна благо. — Имам ти доверие, Анди.
— Достатъчно ли, за да оставиш твоя човек да говори с нас?
— О, не. Прекалено голямо доверие ти имам, за да допусна това.
Така разпитът на Пац приключи.
Девет и половина вечерта.
Лори лежеше на дивана, загледана в мен и сложила книгата на корема си. Беше в кафяв пуловер с претрупана бродерия около яката, с очилата си за четене с рогови рамки. През годините тя бе открила как да запази младежкия си вид — вместо бродираните селски блузи и прокъсаните джинси избра по-елегантна разновидност на същия този стил.
— Искаш ли да поговорим? — попита тя.
— За какво да говорим?
— За Джейкъб.
— Вече го направихме.
— Знам, но ти си потънал в мрачни размисли.
— Не съм. Гледам телевизия.
— Готварски канал? — усмихна се тя със закачливо недоверие.
— Няма друго за гледане. А аз харесвам готвенето.
— Напротив.
— Обичам да гледам как други готвят.
— Няма нищо, Анди. Не е задължително да говорим, ако не искаш.
— Не това е причината. Но няма за какво да говорим.
— Може ли да ти задам един въпрос?
Отвърнах с поглед: „Има ли значение какво ще кажа?“.
Тя взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.
— Когато говорихме днес с Джейкъб, ти каза, че не го подозираш в нищо, а после изведнъж го подложи на кръстосан разпит.
— Не е вярно.
— Точно това направи. Не го обвини направо, но тонът ти беше… прокурорски.
— Наистина ли?
— Е, малко.
— Съжалявам, ако така ти се е сторило. Ще му се извиня по-късно.
— Няма нужда да се извиняваш.
— Има, щом е прозвучало така.
— Само те питам защо го направи. Има ли нещо, което не ми казваш?
— Например?
— Каквото и да е, което те е подтикнало да се държиш така.
— Не се заяждах с него. Впрочем само бях разстроен заради ножа. И заради написаното от Дерек във „Фейсбук“.
— Защото Джейкъб имаше някои поведенчески…
— Стига, Лори, за Бога! Дръж се сериозно. Някакви деца клюкарстват, нищо повече. Ех, сега да ми падне Дерек… Страшно глупаво е постъпил, като е написал това. Честно да ти кажа, понякога си мисля, че момчето не е съвсем наред с главата.
— Дерек не е лошо момче.
— Ще го твърдиш ли, ако някой ден потропат на вратата ни заради Джейкъб?
— Възможно ли е наистина?
— Не. Разбира се, че не.