— Няма ли да се окажем виновни?
— За какво?
— Ако не съобщим.
— Не. Господи, не! Няма какво да съобщаваме. Не е престъпление да имаш нож. Не е престъпление да си глупав тийнейджър — слава богу, иначе трябваше да пратим половината от тях зад решетките.
Лори кимна сдържано.
— Само че той вече е обвинен, а сега и ти знаеш. Не можем да очакваме, че полицията няма да научи и без наша помощ. Има го на онази страница във „Фейсбук“.
— Лори, обвинението не е обосновано. Няма причина да стоварваме целия свят върху главата на Джейк. Цялата тази история е нелепа.
— Наистина ли го мислиш, Анди?
— Да! Разбира се. А ти?
Тя се взираше изпитателно в лицето ми.
— Добре… Значи не това те тревожи?
— Нали ти казах, че нищо не ме тревожи.
— Така ли е?
— Да, така.
— А какво направи с ножа?
— Отървах се от него.
— Къде?
— Изхвърлих го. Не тук. В една кофа за боклук.
— Значи го прикриваш.
— Не. Просто исках да махна ножа от дома си. И не искам никой да се възползва от него, за да изкара Джейкъб виновен, макар че не е вярно. Това е всичко.
— Ако си постъпил така, значи прикриваш Джейкъб?
— Не можеш да прикриваш някого, ако не е извършил нищо лошо.
Тя ме погледна преценяващо.
— Щом казваш. Качвам се да спя. Идваш ли?
— След малко.
Тя стана, дойде при мен, зарови пръсти в косата ми и ме целуна по челото.
— Не стой до късно, миличък. Утре ще ти бъде трудно да се надигнеш от леглото.
— Лори, ти не отговори на моя въпрос. Попитах ти какво мислиш? Не си ли съгласна, че е нелепо да подозираме Джейкъб?
— Да, много ми е трудно да си го представя.
— Но можеш да си го представиш?
— Не знам. Ти не можеш ли, Анди? Дори не можеш да си го представиш ли?
— Не мога. Говорим за нашия син.
Тя се отдръпна предпазливо.
— Не знам. Сигурно и аз не мога да си го представя. А после се сещам, че когато се събудих сутринта, не можех да си представя и онзи нож.
8. Краят
Неделя, 22 април 2007 г., десет дни след убийството
Под дъждеца в мрачното утро стотици доброволци дойдоха, за да търсят в парка „Колд спринг“ ножа, с който беше убит Бен Рифкин. Имаше какви ли не хора. Деца от „Маккормик“ — и приятели на убитото момче, и ученици от други групички в училището — на спортистите, на техничарите, на мъничко предвзетите добри момичета. Имаше цяла тълпа млади майки и бащи. Появиха се и неколцина от активистите, които неуморно насочваха усилията на общността за една или друга кауза. В прогизналата сутрин те се събраха, изслушаха указанията на Пол Дъфи как трябва да бъде извършено претърсването, разделиха се на екипи и тръгнаха по меката пръст към определените им сектори от гората. Долавяше се дух на решителност. За всички беше облекчение най-после да правят нещо, да бъдат включени в разследването. Хората бяха уверени, че скоро тази история ще приключи. Чакането, неизвестността ги изнервяха. Намереха ли ножа, с това щеше да бъде свършено. На него щеше да има отпечатъци или кръв, или някаква друга дреболия, която да разкрие тайната и градът най-после би могъл да си отдъхне.
„Г-н Ладжудис: Вие не участвахте в претърсването, нали?
Свидетел: Не участвах.
Г-н Ладжудис: Защото сте знаел, че тези усилия са напразни. Ножът, който те са търсили, вече е бил намерен в чекмеджето, в стаята на Джейкъб, и вие вече бяхте го изхвърлил.
Свидетел: Не. Знаех, че това не е ножът, който те търсеха. У мен нямаше никакво съмнение.
Г-н Ладжудис: Ако е така, защо не участвахте в претърсването?
Свидетел: Прокурорът никога не участва в претърсвания по разследван от него случай. Не биваше да рискувам да се превърна в свидетел в собствения си случай. Помислете — ако аз намерех оръжието, с което е извършено убийството, щях да стана важен свидетел. Щях да бъда задължен да дам показания пред съда. Тоест щях да бъда принуден да се откажа от случая. Затова добрият прокурор стои настрана. Когато се извършва обиск, той чака в полицейското управление или на улицата, гледа от съседната стая, когато се провежда разпитът. Нийл, това са азбучни истини в работата на прокурора. Преди много години се опитвах да те науча на тези правила. Може би не си слушал внимателно.