Г-н Ладжудис: Значи причината беше във формалните правила?
Свидетел: Нийл, никой не искаше по-силно от мен претърсването да бъде успешно. Исках невинността на моя син да бъде доказана. Намирането на ножа би го оневинило напълно.
Г-н Ладжудис: Изобщо ли не ви притесняваше начинът, по който се отървахте от ножа на Джейкъб? Дори сега ли не ви притеснява, след като знаете какво се случи?
Свидетел: Според мен направих каквото трябваше. Джейкъб беше невинен. Това не беше ножът, който търсехме.
Г-н Ладжудис: Разбира се, вие не искахте да проверите дали сте прав, нали? Не предадохте ножа за експертиза, за следи от кръв, отпечатъци или нишки от дрехи, както сте заплашил Джейкъб?
Свидетел: Това беше друг нож. Нямах нужда от проверки, за да съм сигурен.
Г-н Ладжудис: Защото вече сте знаел.
Свидетел: Да, вече знаех.
Г-н Ладжудис: А какво… какво ви даваше такава увереност?
Свидетел: Познавах сина си.
Г-н Ладжудис: Само това ли? Познавахте сина си?
Свидетел: Постъпих, както би постъпил всеки друг баща. Опитах се да го опазя от собствената му глупост.
Г-н Ладжудис: Добре. Да не обсъждаме това засега. И така, докато другите претърсваха парка «Колд спринг» онази сутрин, вие къде чакахте?
Свидетел: На паркинга пред входа.
Г-н Ладжудис: И по някое време се е появил господин Рифкин, бащата на жертвата?
Свидетел: Да. Когато го забелязах, той идваше откъм гората. В началото на парка има игрища за футбол и бейзбол. В онази сутрин там беше безлюдно. Огромна равна поляна. И той вървеше по нея към мен.“
Ще запазя завинаги тъкмо този спомен за Дан Рифкин, сам в покрусата си — малка фигура, криволичеща сред огромния зелен простор с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете на палтото. Силният вятър се опитваше да го изблъска от правата линия и той вървеше на зигзаг като лодка в бурно море.
Тръгнах по поляната да го пресрещна, но беше далече и мина време, докато го доближа. В тези неловки мигове се гледахме как крачим един към друг. Как ли изглеждахме отгоре? Две точки, пъплещи в пусто зелено поле към точката на срещата някъде по средата.
Помахах му с ръка отблизо, но Рифкин не отвърна на поздрава. Помислих, че се е разстроил, защото случайно е видял претърсващите. Зарекох се да скастря консултанта, който отговаряше за близките на жертвите, за това, че не бе предупредил Рифкин да не идва в парка този ден.
— Здрасти, Дан — изрекох нерешително.
Той носеше тъмни очила, въпреки сумрачното време, и очите му не се виждаха ясно. Вдигна глава и се вторачи в мен, зениците му зад тъмните стъкла бяха огромни и безизразни като на муха. Изглеждаше разгневен.
— Добре ли си, Дан? Какво правиш тук?
— Изненадан съм, че виждам тебе тук.
— Така ли? И защо? Къде трябва да бъда?
Той изсумтя.
— Дан, какво има?
— Знаеш ли — подхвана Рифкин замислено, — напоследък ме е обзело твърде странно чувство — струва ми се, че съм на сцена, а всички наоколо са актьори. Всеки в този свят, буквално всеки, който подтичва край мен по тротоара, си е вирнал носа и се преструва, че нищо не се е случило, а единствено аз знам истината. Само аз съзнавам, че Всичко Се Е Променило.
Кимнах сговорчиво, в знак на съгласие.
— Те са неискрени. Разбираш ли за какво говоря, Анди? Те се преструват.
— Дан, трудно ми е дори да си представя какво преживяваш.
— Мисля си, че и ти играеш роля.
— Защо го казваш?
— Мисля, че не си искрен.
Рифкин свали очилата, сгъна ги грижливо и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. Изглеждаше още по-съсипан от последния път, когато го видях. Мургавата му кожа имаше сивкав оттенък.
— Чух, че те отстраняват от случая.
— Какво?! От кого си го чул?
— Няма значение. Само искам да знаеш — настоявам друг прокурор да поеме случая.
— Добре, щом казваш, можем да обсъдим това.
— Няма нищо за обсъждане. Вече е направено. Хайде, обади се на шефката си. Време е да поговориш с колегите си. Казах ти — искам друг прокурор. Някой, който няма да седи със скръстени ръце. И това ще се случи още сега.