— Значи аз седя със скръстени ръце? Дан, какво говориш, по дяволите?
— Каза ми, че се прави всичко възможно. И какво е то по-точно?
— Слушай, случаят е труден, признавам…
— Не, не, има и друго. И двамата знаем това. Защо не накара онези деца да се разприказват? До ден-днешен? Ама наистина да ги притиснеш. Ето какво искам да знам.
— Но аз говорих с тях.
— И със собствения си син ли, Анди?
Ченето ми увисна. Протегнах инстинктивно ръка, може би да докосна рамото му, да възстановя някакво загубено равновесие, но и той вдигна предпазливо ръка, сякаш се канеше да отстрани моята.
— Анди, ти ме лъжеше. През цялото време. — Рифкин се загледа към дърветата. — Знаеш ли какво ме тормози най-много, когато съм тук, на това място? Това, че за няколко минути, може би само за няколко секунди, но поне за известно време моят син за последно е бил жив тук. Лежал е ей там на някакви шибани мокри листа и кръвта му е изтичала. А аз не бях с него. Трябваше да бъда тук и да му помогна. Това правят бащите. Но аз не знаех. Тогава съм бил в колата или в офиса, или съм говорел по телефона. Разбираш ли, Анди? Знаеш ли какво е да се чувстваш така? Можеш ли дори да си го представиш? Аз го видях как се ражда, видях го да прави първите си крачки и… и да се учи да кара колело. Аз го заведох в училището за първия му учебен ден. Но не бях тук да му помогна, когато е умирал. Можеш ли да си представиш това чувство?
— Дан — смънках аз, — нека повикам полицейска кола да те откара в дома ти. Според мен не е добре за теб да си тук. Трябва да бъдеш със семейството си.
— Не мога да бъда със семейството си, Анди, тъкмо в това е шибаният проблем! Семейството ми е мъртво.
— Да…
Сведох поглед към земята, към белите му маратонки с полепнала кал и борови иглички.
— Ще ти кажа нещо — добави Рифкин. — Все едно е какво ще се случи с мен сега. Може да стана… наркоман или крадец, или скитник. Просто е все едно какво ще се случи с мен занапред. И защо да не е все едно? Защо да ми пука?! — изръмжа той злобно. — Обади се в службата си, Анди. — Изчака и натърти: — Хайде де, обади се. Всичко свърши. Ти си отстранен.
Извадих телефона си и набрах личния мобилен номер на Лин Канаван. Чух сигнала три пъти. Представих си я как поглежда кой я търси и се подготвя за разговора.
— Аз съм в кабинета си — каза тя направо. — Защо не дойдеш веднага при мен?
Рифкин ме наблюдаваше със задоволство, докато отговарях, че ако има да ми каже нещо, може да го направи още сега и да ми спести пътуването.
— Не — настоя тя. — Ела в прокуратурата. Искам да се видим.
Натиснах рязко бутона за прекъсване. Имах желание да кажа нещо на Рифкин, да се сбогувам, да му пожелая късмет или друга подобна глупост на прощаване, знам ли и аз какво. Нещо ми подсказваше, че е прав и наистина се сбогувам с него. Но той не искаше да ме чуе, поведението му го подсказваше недвусмислено. Той вече ми бе приписал ролята на злодей. Може би дори знаеше повече от мен.
Оставих го на онази зелена поляна и поех по моста над реката към Кеймбридж, унил и объркан. Примирих се, че ще ме отстранят от случая — нямаше как Рифкин сам да си го е измислил. Някой му бе съобщил за решението, вероятно Ладжудис, който подобно на Яго от „Отело“ бе шепнал неуморно в ухото на районния прокурор и накрая бе постигнал своето. Така да бъде. Щяха да ме отстранят заради конфликт на интереси, тоест заради формалност. Надиграха ме, нищо повече. Обичайните интриги в службата, които открай време отбягвах. Ладжудис щеше да получи своя важен случай, а аз щях да се заема със следващата папка, със следващия труп, попаднал на конвейера. Още вярвах в това — не знам дали от глупост или от заблуда, не бях прозрял какво ме чакаше. Твърде малко сведения насочваха разследването към Джейкъб — подхвърлена от ученичка тайна, клюки на няколко хлапета във „Фейсбук“, дори ножът. Всичко това не струваше нищо като доказателства. Всеки що-годе добър адвокат можеше да ги отхвърли с един замах.
В съдебната палата при главния вход ме чакаха цели четирима полицаи в цивилни дрехи. Знаех, че всички са от ПКП, но познавах добре само един от тях — детектива Мойнихън. Те ме придружиха като преторианска гвардия от фоайето до районната прокуратура, после през пустите работни зали и коридори в това неделно утро чак до ъгловия кабинет на Лин Канаван.
Там около заседателната маса седяха трима — Канаван, Ладжудис и отговорникът за връзките с медиите Лари Сиф, който беше неотлъчно до Канаван през последната година — потискащ символ на нейната неспирна предизборна кампания. Не изпитвах лична неприязън към Сиф, но презирах нахлуването му в свещения процес, на който бях посветил живота си. Повечето време дори не се налагаше да си отваря устата, присъствието му стигаше, за да напомня, че винаги трябва да мислим и за политиката.