— Седни, Анди — покани ме районният прокурор Канаван.
— Лин, наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо? Какво очакваше да направя? Да скоча през прозореца ли?
— За твое добро е. Знаеш правилата.
— Какви правила?! Чувствам се като задържан под стража.
— Не. Просто внимаваме. Хората изпадат в стрес и реакциите им не могат да бъдат предвидени. Не искаме сцени. И ти щеше да постъпиш така на мое място.
— Не е вярно. — Аз седнах. — И от какво трябва да изпадна в стрес?
— Анди, имаме лоши новини. По случая Рифкин… Помниш отпечатъка на дрехата на жертвата, нали? Отпечатъкът е на твоя син Джейкъб.
Тя плъзна към мен доклад, защипан с телбод.
Прегледах доклада от лабораторията по криминалистика към щатската полиция. Имаше посочени дванайсет точки на съвпадение между отпечатъка от местопрестъплението и един от отпечатъците, взети от Джейкъб. Много повече от осемте точки, необходими за идентифициране според стандартната процедура.
Промълвих объркан:
— Убеден съм, че има някакво обяснение.
— И аз съм убедена, че има.
— Те бяха съученици. В една паралелка са. Познаваха се.
— Да.
— Това не означава, че…
— Знаем, Анди.
Всички ме гледаха със съжаление, освен най-младите полицаи, които сега стояха до прозореца, не ме познаваха и можеха да ме презират на воля като всеки друг от лошите типове.
— Ти си в платен отпуск. Вината отчасти е моя — сгреших, че поначало допуснах да поемеш случая. Те… — тя махна с ръка към полицаите — … ще отидат с тебе в твоя кабинет. Можеш да вземеш личните си вещи. Никакви документи. Няма да докосваш компютъра. Работният ти архив принадлежи на прокуратурата.
— Кой поема случая?
— Нийл.
Усмихнах се. „Разбира се.“
— Анди, имаш ли някакви причини да възразиш срещу това?
— Лин, нима има значение какво мисля аз?
— Може би, ако се обосновеш.
Завъртях глава.
— Не. Нека той го поеме. Дори настоявам.
Ладжудис се извърна, за да не срещне погледа ми.
— Арестувахте ли го?
Още погледи започнаха да шарят встрани от мен.
— Лин, арестувахте ли сина ми?
— Не.
— А ще го направите ли?
Ладжудис се намеси:
— Не сме длъжни да те уведомим.
Лин вдигна ръка, за да го укроти.
— Да. При тези обстоятелства почти нямаме избор.
— Какви обстоятелства? Да не мислите, че ще отпраши към Коста Рика?
Тя вдигна рамене.
— Имате ли заповед?
— Да.
— Лин, давам ти дума — той ще дойде сам. Няма нужда да го арестувате. Не му е мястото в затвора дори за една нощ. Знаеш, че няма риск да се укрие. Той е мой син. Моят син, Лин! Не искам да го видя арестуван.
— Анди — главната прокурорка отхвърли молбите ми с жест, сякаш разпръсна облаче дим, — вероятно ще бъде най-добре за всички, ако стоиш настрана от съдебната палата за известно време. Докато се слегне прахолякът, така да се каже. Разбрахме ли се?
— Лин, моля те като приятел, моля те за лична услуга. Моля те, не го арестувайте.
— Анди, няма да претегляме това на кантар.
— Защо? Не разбирам. Заради един пръстов отпечатък? Един скапан отпечатък?! Само това ли имате? Сигурно имате и нещо друго. Кажи ми, че имате и друго.
— Анди, предлагам ти да си потърсиш адвокат.
— Да си потърся адвокат ли? И аз съм юрист! Кажи ми защо постъпвате така с моя син. Вие съсипвате семейството ми. Имам право да знам защо.
— Действам съобразно наличните доказателства, това е всичко.
— Те сочат към Пац. Вече ти казах.
— Не всичко ти е известно. Има много повече.
Минаха миг-два, докато осъзная какво означаваха думите й. Но само толкова. Реших, че от този момент няма да давам никаква информация.
Изправих се.
— Добре, да направим каквото е нужно.